Бях го докосвала само веднъж, връхчетата на пръстите ми потънаха в слънчевата му брада като в мед – колкото да се уверя, че вярно не е оттук, че не оставя човешки следи. Дори няма да споменавам измисленото му име – ще е обратното на лекотата, с която не попада на първите страници, но е първото същество, с което бих вървяла километри по нажежен плаж и никакъв болезнен звук няма да се роди под гръмогласния му талант да те разсмива или размеква от воле. Да
придърпва лъчите още по-близо до прогнилото ти от тъга лице
и да го поруменява само с едно движение от торбата си с детински жестове.
Прекарвах времето си с него както първия път, в който спокойно го чаках цял живот върху априлските каменни стълби, и като го видях да бърза в панталоните си, скроени сякаш за анимационен вълк, разбрах, че няма да си тръгна изнемощяла от поредното интервю с „трябва-да-внимавам-какво-казвам“ герой. Той е като глътка незаучена благословия, която веднага искаш да споделиш с целия свят, да разнесеш музиката и случките му с глупавата надъханост на проповедник, докато той просто се раздава за този миг, за този човек. Часове по-късно не исках да улуча ключалката си, питайки се къде ли живее някой, който не знае, че копривата пари, поне ако търсиш сред нея ключ към щастието.
Ако си я берете за супа.
Ако е просто ограда към дом, който да опушиш с взаимен уют. Толкова често пътува на стоп, че дори аз съм го засичала – и съм го подминавала за назидание на случайните срещи. „Добре, нека се виждаме поне веднъж седмично“, каза ми последния път и кимнах неориентирано заради мисълта какво аз мога да му дам. Още един анонс за концерт, за който ще закъснее с три дни, непрестанно натякване, че вече трябва да дойде на тоя свят, че профуква уанменшоу ресурсите си за приятелски усмивки в теглото си и толкова. Така смених вечерите ни под небето с разговори на здравословна чаша вино в стерилни кътчета с хора, напъпили да успеят под химията на масовостта.
Проспах месеци в опити да открия логиката на това да си надарен, да се възхищавам популистки на хора, непрекъснато и тревожно репетиращи артистизма си. Да търся причината, поради която личният ми Маркес от стълбите, които се разтопяват, докато той ми пее и ми разказва, и емоциите се увиват около гърлото ми, все едно съм в агитката на латиноамерикански отбор, не е звезда дори в най-тъпия смисъл. И осъзнах, че въпреки способността му да бъде обикван от всеки, от първия път, той е успял да не направи най-злия избор – който те подмята между терзанията
„в матрицата ли съм, или не съм“.
Има хора, които отказват да висят на плакат на всяка цена и той е от тях. Ако по пътя към сцената срещне някого, с когото би се чувствал добре, ще остави изнервена всяка многочислена публика за едното дърдорене на лековити мъдрости под черешово дърво. Може да е несериозен, абсолютно отсъстващ. Но е чист откъм послушна амбициозност, лустросан нарцисизъм, истерично „Аз“ – всичко, заради чиято липса би искал да го видиш поне още веднъж, да го оставиш да те претърси за тръпки, които си изоставил.
Дори не попита защо съм го зарязала, когато дланта ми се залепи пак на лицето му. Отново изслуша ококорено всичките ми бабешки тревоги, че времето си тече, че няма шанс да е дори подгряващ на любима рок група, че
вече никой не точи лиги по ъндърграунда, в който блести.
Докато корените на брадата му не почнаха да се тресат от смях, смехът се изскубна и от моите дробове и душата ми започна да се облизва за ония прогизнали от майтап с битието вечери, в които той се поклаща ухилен пред избора си – публиката може да е наполовина по-малко, важното е да наполовина по-жива. Иначе щяхме да избираме героите си само с дистанционното, верни гости на самотата си, инквизитори на малките чудеса. Толкова е важно да не искаш да бъдеш голям.
0 Коментара