Първата ни среща беше сблъсък. Буквално. Тя седеше притаена на тъмното стълбище и изчака да отключа, за да влети в дома ни. След което истерично изхвърли дрехите ми и мен самата на площадката, обявявайки недвусмислено и чисто физически апартамента за своя територия. Защото там живееше той. А тя си го искаше обратно.
Често по-късно съм си мислела, че ако бях срещнала тази дама при други обстоятелства и бях внимавала за издайнически симптоми за нейния брак, нямаше да се впусна в любовна връзка с мъжа й, завършила като клише.
Но аз я видях в най-лошата й светлина – като разгневена, изоставена жена, която със зъби и нокти се бори да върне мъжа, с когото до вчера се е карала кой е изстискал пастата за зъби. Вероятно подсъзнанието ми е заговорило – аха, този май си заслужава, я виж на какво са готови жените заради него! Колко повърхностно, нали?
Някъде по онова време, когато успях да събера първи, макар и болезнени впечатления от нея, се обидих ужасно на старата поговорка, че
мъжете цял живот търсят една и съща жена.
Глупости, мислех си, нямам нищо общо с нея. И тук въобще не става дума за външни белези, а за откровено различни характери. Аз съм сангвиник, а тя е холерик. Или не – меланхолик. Все едно, тя е нещо съвършено различно от мен. Въобще какво толкова е намерил той в нея?
Днес вече не съм така категорична. Днес просто вярвам, че
всичко на този свят се връща
и по силата на този вселенски закон това, което нашият общ мъж е причинил на нея (волно или не), ще му го върна аз (съвсем волно при това). Чудя се само по какъв начин аз самата ще бъда наказана за високомерното си намерение да променям тепърва един 40-годишен мъж, когато предишните опити са се провалили!
И така… След като някак успях да си върна надмощието над апартамента и току-що придобития мъж, бях толкова самоуверена, че останах сляпа за всички знаци „Внимание!“ по пътя ми. Омаловажих любовта на мъжа ми към пиенето; липсата на интерес към идеята да имаме деца; безотговорността към всяко семейно начинание, компенсирана от сляпа вярност към най-налудничави приятелски идеи; отегчението от живота и склонността му към самосъжалителни депресии. Смятах, че това са някакви временни състояния, пряко следствие от дългогодишния му живот с нея. Бях сигурна, че аз съм лекарството за метастазите, оставени от тази жена върху крехката му психика.
Нито веднъж не се попитах какви ли белези е оставил той върху нея. Смятах, че щом бившата драпа да си го върне, значи е изстисквала щастие за двама от връзката им.
Много по-късно разбрах, че борейки се за него, тя просто неистово е отказвала да изостави младостта си.
И това надменно мое състояние продължи достатъчно дълго, за да може междувременно да се сдобием с брачно свидетелство, бяла техника на изплащане, ипотека и две деца. А е всеизвестно, че колкото повече придобивки се появят в живота, толкова по- трудно е да се откъснеш от тях и да го започнеш наново. Когато разбрах, че живея в глупава заблуда, вече бях оплела твърде много връзки с този мъж, когото обаче друга искаше. Не и аз. Вече не.
Втората ни среща беше цивилизована. Случи се покрай тяхното дете. И двете бяхме притеснени и напрегнати, в очакване на нападение, но и двете избрахме да бъдем „големи“ хора, които обсъждат някакви важни неща в името на общите интереси.
Много френско и изискано.
Срещата беше отново на мой терен и аз великодушно правех разни малки жестове като добра домакиня. Когато се разделихме с усмивки, мъжът ми заподскача наоколо, опиянен от моята духовна щедрост. Той вярваше, че съм задушила първичната си животинска омраза към бившата в името на нашата съпружеска любов. Дори на няколко пъти грубо демонстрира пред нея, че не е фактор в живота му и че може да бъде саркастичен и дори груб, защото вече се уповава на друга жена и друга обич. Истината е, че не го опровергах. Но ми стана мъчно за тази отхвърлена самотница на средна възраст. Освен това ми стана клаустрофобично от стените, които грижливо бях построила около нас двамата. Беше ми задушно в тях, миришеше ми на алкохолни изпарения. Стана ми мъчно и за мен, че по инерция продължавам да градя живота си върху прокиснали чувства и чужди трагедии.
Ние и сега сме заедно. Все още. Но само защото съм страхлива и малодушна.
И защото зная, че дори и да се разделим, тя няма да се върне при него. Кой ще го осинови тогава? Дали не е твърде късно да събуди в себе си любов към флирта, към жените, любов към самото съществуване? Дали някоя пролет пак ще го вдъхнови? Дали ще се намери някога някъде друга специална жена, която ще разрови пластовете омраза и отегчение вътре в него, за да го проветри? Някоя, която ще ме гледа снизходително и ще разказва на приятелките си за „бившата“, която не е успяла да разгори огъня в сърцето му…
0 Коментара