Традиционно бившата е с рога и с копита – източва сметките на своя екс до последната стотинка, хвърля прободени с игли тотеми на прага на новата или обикаля възрастните му роднини с компромати. Или пък е в ролята на мъченица – стои в килера на живота, дрогирана с успокоителни, с „открадната младост” и с „пропилени надежди”, докато безотговорният бивш пие шампанско с някоя плеймейтка. Съжалявам, но няма да се придържам към тези схеми – не мога да оплюя бившите на моите бивши, защото в повечето случаи те са били по-свестни от мен, нито ще се жалвам от съдбата си на „прелъстена и изоставена”. Ще разкажа за един трети вариант, в който ексмъжете са просто статистика, а трансформацията в бивша е естествен ход на нещата и поучителен опит. Властта в тези случаи се сдава тихо и безболезнено. Ето кратка и достоверна хроника на обстоятелствата по трансформацията ми в бивша:
1976 – подла.
Моят избраник се казва Емил и е със сини очи. Той обаче харесва друго момиче от групата в детската градина – Калина. Затварям я в гардеробчето и го целувам силно, докато тя пищи вътре. Той ме „изказва” на другарката. Това е последната ни минута като „гаджета”. За наказание тя ме премества на най-отдалеченото креватче и още по-настойчиво ме кара да си ям славянския гювеч на обяд. От тогава знам, че интимните разговори на катерушките не са доказателство за вечна вярност.
1985 – неопитна.
Имам огромно куче и всяка вечер го извеждам. Но не сама. Той е с три години по-голям от мен. Свири на китара и е с дълга коса. Вече може да се целува, а аз не. Затова се уговаряме да се видим отново, като порасна. По-късно разбирам, че на бившите често се дават празни обещания.
1988 – предателка.
За трети път ходя до казармата в Нова Загора. По онова време градът прилича на фоайе на хотел – неуютен, сякаш всеки минава от там за малко. Също толкова е неприветлив и хотелът, в който се виждам с него. На връщане се разболявам от отворения прозорец, докато се опитвам да проветря купето от миризмата на хамбургски салам и ракия. Лекувам се с ром в компанията на грижливи приятели и окончателно затвърждавам статута си на бивша. Понякога е по-удобно да си екс, отколкото самопожертвователна настояща.
1990 – романтична.
Той е художник. Опитваме се да скрепим любовта си, като осиновяваме вълнист папагал, но… Една вечер пред скулптурата от чаршафи в леглото ми съобщава, че е открил красотата на ваната на свещи. Но ние нямахме вана. Моята непреклонност коства безсънни нощи на съседите – насочва прожектора от близкия строеж към блока ни, за да напомня всяка вечер за себе си. Когато се опитва да се изкачи по фасадата до прозореца ми с гуменки и букет цветя, идва полиция. За първи път и властите са уведомени, че вече съм бивша.
1993 – разумна.
Започвам да му крия чашката като съпруга по време на отговорно гости в дома на братовчеда – кметски наместник. Гледам го на кръв и му броя глътките. На връщане от поредното мокро парти той се е наквасил яко. Слизам безмълвно от трамвая три спирки преди нашата и вървя пеш в дъжда цял час. Той не се предава лесно и водката е негов верен съюзник. Алкохолните пари го възнасят до покрива на съседите, откъдето ме наблюдава денонощно. Перестройката е подрила доверието ми в полицията и затова решавам проблема сама, като използвам грубата сила на приятел. От тогава любовта ми от пръв поглед се контролира от моя виртуален дрегер.
1994 – безутешна.
Пробитото от стрела сърце е моето. Той е парапланерист, а аз – не. Това се оказва пагубно. Не, не падам от 1300 м височина, а отпадам от отбора на неговите завоевания, защото не успявам да се плъзна на крилата на вятъра по елегантен и професионален начин. Приемам раздялата по-драматично от всякога – седмици му пращам по пощата изсушени рози, мълча му на телефона или му пускам Still Loving You на Scorpions. По-късно разбирам, че всяко чудо е за три дни.
1995 – пораснала.
Всъщност в случая аз бях пораснала малко по-рано от него. Бях неговата учителка по литература, а той – последен клас в гимназията. Тийн партитата бяха забавни в началото. После тревата ми дойде в повече. Не повторих никога прехвалената формула „по-млад мъж”
1997 – страхливка.
Той е най-красивият мъж, когото съм виждала. Но не само аз съм го забелязала. Докато пием дайкири от една чаша, неговата бивша е затвърдила впечатлението си, че е изпуснала готин мъж. Привиква го в гарсониерата си в “Младост” и той остава там три дни. (Обяснява ми, че е в провинцията и помага за гроздобера на дядо си). Мен не ми стиска да се боря и бягам презглава с думите „ми, както искаш, аз съм дотук”. Не си вдигам телефона повече. Няма нищо по-лесно от това да си отидеш. Но понякога е доста тъжно.
1999 – ревнива.
Още един страхотен тип. Аз изпадам в истерия от шубе при мисълта, че превъзхожда две трети от мъжкото население по всички показатели. Правя сцени при всеки възможен случай. Следя го. На партита гледам лошо всички жени под 60 кг. Грижа се истерично за външния си вид и ходя пет дни седмично на фитнес. Една вечер се опитвам да вляза в общото ни жилище, но е заключено – отвътре. Призракът, от който така се страхувах, най-после е тук. Истината е, че аз го повиках.
2003 – майка.
Той цапа, хърка и пуши. Това противоречи на концепцията ми за стерилна чистота на моето гнезденце, в което току-що щъркелът е донесъл едно кресливо бебе. Решението ми да остана бивша е окончателно, може би.
0 Коментара