Винаги съм смятала любовта за доста егоцентрично изживяване, а оттам раздялата – за неин последен моноспектакъл, лебедовата й песен. Не ме разбирайте погрешно. Допамин+адреналин+серотонин, божествена искра, съдба, социална функция. Без значение как се опитваме да я определим, формулата „двама души се срещнаха и…“ винаги ще съществува, движейки редица животи и индустрии за милиарди. Вярвам в нея така, както се кълна в хубавите книги, есенните цветове, случайните усмивки и още куп дребни чудеса, осмислящи битието.

heart-1378129_960_720

Но нека погледнем истината tête à tête: Хората сме рефлекторни същества и често лепваме етикет „любимо“ на нещата, в които се припознаваме в най-голяма степен. Песен, разказ, филм, партньор: основното изискване, за да започнем да ги обожаваме, е да отразяват това, което сме самите ние или искаме да бъдем.

Големият въпрос е – защо в началото всичко е толкова близо до съвършенството, а после се сгромолясва с пращене в главата и неясно жужене в гръдния кош?

Според мен една от причините се корени именно във възможността в наши дни да бъдеш всеки и всичко. Трудно е да откриеш някой, с когото да бъдеш, ако ти самият не си наясно кой си. Днес искаш да си балерина? Няма проблем. Утре ще е нещо друго. Ще ти се да отскочиш до Китай? Заповядай! Светът е достъпен. Лавираш между токчета и туристически обувки, джаз и рок, циник и романтик, жонглираш с всичките си роли.

Неизбежният резултат от целия прекрасен хаос на XXI век е, че

с появата на възможностите, критериите се повишават

Скоро с една приятелка си говорихме за упражнението със списъците. Нали знаете, сядаш пред бял лист (или Word файл), изпукваш пръсти и редиш дума по дума как според теб би трябвало да изглеждат мечтаният съучастник и идеалната връзка. Признавам, че никога не съм имала такъв опис, но пък напълно разбирам смисъла му. Не говорим за някакво вуду. Чисто и просто, когато записва, човек подрежда много по-стриктно мислите си. Дружката разказваше как се е запознала с един пич, изцяло отговарящ на мерилото за интелект, артистичност и прочее. За радост или не обаче, е пропуснала да упомене куп други качества, важни за оцеляването на романса им в реални условия.

Какво се случило с нейния човек? Първите месеци установили, че харесват много, много общи неща. Изградили личен свят със сходни понятия. Разговаряли до малките часове, придавайки на всяка тема космически мащаби. Били убедени, че запознанството им е дело на тайнствени шамани и попадението им е абсолютен CAPS LOCK. Така до момента, в който разбрали, че колкото повече се целуват, толкова повече квакат. След поредица от опити за кърпене, сериозни разговори и с цената на изпилени нерви, нещата приключили. За него не знам как, но за нея: в моята компания с чаша вино в ръка.

В подобна история можете да заменяте имената на героите на произволен принцип. Убедена съм, че нито е ексклузивна, нито е рядкост. Всеки от нас е минавал от там.

Кой от двама ви е виновен? По равно. Представете си живота като маса в ресторант. Ако поръчате сирене, не можете да се сърдите, че са ви донесли плочка, а вие сте го искали в пергамент. Трябвало е да уточните заявката си, sorry.

От тази гледна точка,

на разделите трябва да се гледа с добро око

Освен низ от хубави и лоши моменти, в крайна сметка те винаги са опит. Възможност да опознаеш собствените си вкусове и предпочитания. Шанс да станеш по-конкретен, да откриеш какво искаш и как да го получиш.

Често затъвайки в комфорта на отношенията си, напълно забравяме да си повтаряме: Живеем във времена на случване, промяната е неизбежна.

Изобщо, обществото ни придава твърде апокалиптичен вид на скъсванията. Казва ви го човек, чувствал се немалко пъти сякаш се опитва да преглътне таралеж. С трупането на опит в разделите достигнах до един- единствен извод: не е бил твоят човек. Звучи безотговорно на моменти. В други – като проба да се успокоиш с бабини деветини и някакъв ултимативен дзен. Но в крайна сметка ме научи да не се сърдя – на себе си, на заобикалящата флора и фауна, на доскорошния обект на трепети.

Били сте влюбени, вече не сте. Голяма работа. Нелепо е да се цупиш и да се самонаказваш.

Ако все още се съмнявате в егоистичния характер на късането, нека ви дам друг пример. Съберете всичките си емоционални издънки и ги окомплектовайте с тези на приятелите си. Хванете този приказен букет и го тръшнете на операционната маса за дисекция. Опитайте се да погледнете обективно. Случайно да ви прави впечатление, че след раздяла се повтарят няколко основни въпроса?

Защо той/тя вече не ме обича? (МЕН)

Може ли да е щастлив/а, а аз да не съм? (АЗ)

Как така се получи? (фино замаскирана версия на Защо все на МЕН)

Както виждате, в тези питанки не съществува нищо особено алтруистично. Всички те са свързани със сковаващия страх, че някакъв чарк в собствената ни личност не е наред, че ще изгубим успешната си социална роля. Така де, на никого не му е приятно да се изправи пред персоналния си съд и да каже: Сгреших, издъних се. А всъщност не си. Понякога нещата просто не сработват.

Но да се върнем към теорията за отражението. Ако хвърлите срещу огледалото предмет, то или ще се счупи, или ще го запрати с парабола в лицето ви. И в двата случая сте губещ. Затова преди да започнете да се оглеждате, трябва да сте наясно какъв контур и силует очаквате да видите.

Хората се разделят, защото

твърде фанатично искат да са заедно

Понеже очакват външна намеса, която да ги превърне в алтернативната алфа версия на самите тях. Е да, ама не. Вълшебни хапчета не съществуват, изворът на амброзия е неоткриваем, идеалният партньор е точно толкова перфектен, колкото и ти – тоест никак. Все си мисля, че ако можехме да взаимодействаме без натоварването от собствените си очаквания, щяхме да сме с една идея по-щастливи.

Разбира се, аз също цикля на приключили връзки. И до ден-днешен някои песни на Muse и Arctic Monkeys опъват в тялото ми нерв, непознат на медицината. През главата ми се нижат спомени за пътешествия, сплетени пръсти, инсекти в стомаха и онова чувство, че ходейки, въртиш Земята… Господи, как ми липсва да ми липсва някой!

Но после си давам сметка, че изпадам в меланхолия, когато нямам друга работа. В моментите, в които съм емоционално стабилна и ми е уютно в собствената кожа, гледам на изгорите от миналото като на любима лятна рокля, която ми е умаляла. Имали сме прекрасни мигове, но после съм се променила. Тялото, съзнанието, начинът ми на живот. Сбогом, жълти парчета плат на цветя, сбогом, бивши.

Да се завърнеш към връзка, минала през агонията на последния етап, катарзиса от скъсването и възкръсването от собствената пепел, е като да полееш спагети Карбонара със соев сос. Не че не може, просто не бива.

Разделите са измислени, за да бъдат преодолявани. В най-добрия случай: и да ни научат на нещо ново. Предимно за нас самите.

Впрочем от два дни съм се заела да си правя списък. Нали знаете…от онези, в които редиш дума по дума как според теб би трябвало да изглеждат мечтаният съучастник и идеалната връзка.

В графа „Аз“ има около петстотин точки. Искам да съм сигурна, че съм се научила да бъда сама, преди да търся новото си „заедно“. Ще ми се да подредя едно прекрасно его, готово да се свърже с друго такова. Опитвам се да бъда максимално обстоятелствена и точна. Не че това е гаранция или превенция, но все пак е начало.

Графа „Него“ е в процес на попълване. Засега има една- единствена точка – да бъде моят човек.

Съветвам ви да опитате и вие.

Ако приятелите ви укорят, че действате по инвентарен лист или искате неосъществимото, отговорете им с една прекрасна мисъл от Съмърсет Моъм: „Странно нещо е животът. Ако откажеш да приемеш друго, освен най-доброто, много често го получаваш.“

В крайна сметка пролет е, всичко е възможно.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара