Във всеки български дом името й води след себе си нейния глас, жест, мимика, смях. В нея не можем да се припознаем, в народната артистка Стоянка Мутафова.

1983-mutafova

От десетките образи, които е създала за 35 години на сцената на Народния театър, на Сатиричния, си спомня трудните, тоест всички („С всяка роля е така – сякаш не съм играла дотогава “) Анна Андреевна от „Ревизор“ на Гогол. Мезалианосова от „Баня“ на Маяковски, Селямсъзката от „Чичовци“ на Вазов, Живка Попович от „Госпожа Министершата“ на Нушич, Брандахлистовна от „Смъртта на Тарелкин“ на Сухово-Кобилин, Баба Гицка от „Големанов“ на Ст. Л. Костов, Мерчуткина от „Юбилей“ на Чехов, Констанца от „Свекърва“ на Страшимиров, Кокона Мария от „Михал Мишкоед“ на Сава Доброплодни, Стрина Гена от „Щръклица“ на Радичков, Мироница от „Последен срок“ на Распутин.

Завършва класическа филология, след това Висшата театрална школа, учи при Н. О. Масалитинов и Кръстьо Мирски, завършва и театралния отдел на Пражката консерватория. Но пътят, който я води към театъра, тръгва по-отдалече – от една улица, на която смешното и интересното никога не свършвали.

140604210337969

Израснах в добро семейство, в центъра па София, но не съм отгледана с реверанси. (Баща й — Константин Мутафов, е бил драматург на Народния театър, завеждал е археологическия отдел в Народната библиотека, майка йучителка по латински език). У нас се събираха интересни хораписатели, художници, журналисти. Но в същото време и улицата ме привличаше. Обикалях, гледах, слушах. Никога не ми омръзваше да наблюдавам какво става там.

От улицата на детството досега – една сцена, в нея непрекъснато се върти и ражда лица, лица. Смешни и тъжни, направени от добро и зло, от противоречивите примеси в човешката природа…

Смехът на Стоянка Мутафова налага свой ред в общуването. Отхвърлиш ли го като водач в разговора, ще те зареже насред пътя… Тъкмо си се учудил, че те е допуснала до себе си, без да си го заслужил, смехът й се втурва, разбърква следите на отговора в забавната разпиляност на изиграните житейски етюди. И така криволичи този разговор сред сигналите на нейния смях…

Откровението й за морето се мярна неочаквано в пластичния разказ за любимите й пусти плажове, които винаги се оказвали населени, ако не с летовници, с… пазачи. Те трябвало да дадат знак с изстрел, имали и пушки, за началото на спасителната операция. Ако се наложи да я спасяват. Нея… „националния капитал“.

Каза, че я привлича откритото море. Само навътре, заобиколена от много вода, отхвърля всичко, което я стяга, и се чувствува силна и събрана сред тази безбрежност. Като дух, излязъл от бутилка…

И още преди да изтече паузата от направеното мимоходом признание, сменя рязко посоката на разговора. Един психоаналитик посъветвал сериозно пациентката си, която му се оплакала от липса на самочувствие: „Не им обръщайте внимание! ”Все пак, на кого, докторе?“ – попитала пациентката. Съгласяваме се, че всички сме разсеяни и се успокояваме по инерция.

256x275

Та и с мен е така. На кого ли да не обръщам внимание? Някога нещо малко ми е достатьчно да ме прати на дъното…

Говорим за самочувствието. То е своенравна, неподдаваща се на управление и поучения част от тебе. Работиш, трупаш опит, но съмнението, смущението не те оставят на мира. „Питайте, питайте, не се смущавайте“ – усмивката й обещава, че можем да говорим за всичко. Но отговорите й са редуване на казано и подхвърлено…

Човек, привикнал със светлините на рампата, сигурно лесно се справя с интереса, проявен към него. Може ли да бъде изненадан, да онемее неочаквано?

Една позната художничка ме покани на откриването на изложбата си. Предупреди ме да не се притеснявам за букет, формалности са това, казва, важното е да дойдеш… Влизам и тя ме обръща към две картини. „Коя ти харесва повече?’ Посочвам. „Имаш вкусме успокоява,това е а ла Мане“. И бързо написва името ми отстрани на бележката до картината. За сведение на зрителите, значи, откупена от мен. „Питай ме сега колко струва!“ Въпрос не излиза от гърлото ми, но тя не губи самообладание. „За теб само 400…“

Смее се гръмко и дълго, сякаш за да оправдае тогавашната си забавена реакция. Сигурно винаги ще онемява пред атаката на наглостта.

Към хората винаги тръгвам с доверие. Е, давам това, което може да се дадеключ, пари, услуга, помощ. Не знам, сигурно ми е по-лесно да живея така. Може ли винаги да си нащрек? Предпазливостта ми създава напрежение. Но в живота не си ли вземеш поука от наивността, нищо не представляваш. А с мен е така — греша и продължавам. Сега. като си признавам тези неща. излиза, че се хваля. От друга страна, ако ви кажа какво одобрявам в себе си, получава се, че съм конфликтна, самомнителна. Обикновено след представление си казвам: отвратително беше. Крача в гримьорната, изреждам си грешките и се ругая на глас. Не, не пресилвам нещата, аз имам преценка какво мога. Но не съм доволни от играта си, когато не успея да покажа хрумването си, „завъртяно“ от всички страни. Убедих се, че една работа не става добре, ако не й видиш сложността. А търсенето на сложност минава понякога точно за обратното за евтинджийство. Странно, нали? Ако режисьорът те разбере и изчака да види какво ще направиш добре, ако не  поемаш си риска за края на битката.

Съгласяваме се, че са неизбежни професионалните разминавания – тази утеха не ни спохожда обаче по време на конфликта. И докато разберем, че сблъсъците са били полезни, можем да загубим опора, да се предадем още преди да успеем да кажем своето.

stoyana

Деликатен е творецът… Работехме „Юбилей“ на Чехов с Боян Дановски, режисьор с голяма култура, опит, вкус. Но се сблъскахме във виждането за ролята на Мерчуткииа. Бях гледала играта на съветската актриса Зуева — много ярка, темпераментна. Дановски искаше от мен почти същотоглас и енергия. А аз се надявах да я направя по друг начинмонотонно, натрапчиво, като жужене на конска муха. Една седмица преди премиерата реших да се откажа от ролята, не можех да се освободя от сковаността. Тогава Магда Колчакова ми даде кураж. Не си първата, казва, която стига до отчаяние. И ми разказа подобни примери с колоси в театъра… Преди представлението Нейчо обиколи София да ми намери опалбях си внушила, че този камък ми носи щастие. Мигът беше решаващ и аз виках на помощ всичко, дори суеверието. Успях наистина. Без опала, той се беше изтърколил в един ъгъл на гримьорната, преди да изляза на сцената… На художествения съвет Боян Дановски ме поздрави искрено. Чак накрая ми повярва, ама и аз едва тогава успях да покажа моята Мерчуткииа.

Понякога и в обикновен разговор хората могат да се разминат. Следват неотклонно нишката на мисълта си и се разминават с другия… И ние, журналистите, не правим изключение.

Така не ме разбра един журналист какво искам да кажа за режисьора Стефан Сърчаджиев. Той беше много стихиен, в най- хубавия смисъл на думата. Всички вярвахме в неговата спонтанна, дяволска артистичност, която спасяваше понякога положението в последния момент. На премиерата на „Баня“ още нямахме финал. Каза ни как ще завършим сцената в антракта. Положителните герои отлитат с машината на времето, а ние, отрицателните, падаме. Къде? Където намерим. Само Сърчаджиев го беше видял това къде... Бяхме се струпали на ръба на сцената. И в следващия миг, в суматохата на настъпилата тъмнина започнахме да пропадаме един след друг в оркестъра. Питахме се стреснати: какво стана, защо сме тук? После червеният кръг на прожекторите хвана лазенето ни нагоре, като в преизподня. Завеса. Беше се получило. Аз вярвам в импровизацията, в онова, което осеня всичко в един миг. А журналистът написа, че наред с хубавите си черти Сърчаджиев има и отрицателни — свършва си работата чак накрая.

За „етикета“ заговорихме, който състарява по-рано таланта. Актьорът тича само в един коридор, защото набеждават го, там са неговите шансове. Комедиен, драматичен, положителен, отрицателен. Вътрешният глас не го лъже, че се повтаря, че работи само върху досега осветената страна на таланта си. Знае какво му липсва, но нали не винаги може да си го вземе сам?

„Че ти си била драматична?“ Искат да ми направят комплимент, а без да усетят, ме засягат. Нищо, то е от „етикета…“

Трудно й е да обясни защо вярва в мисълта на Сароян „Смехът е надежда“. Усмихва се, навярно на спомен, свързан със странностите на смеха. Той изригва неочаквано очаквано, за да отпуши в теб мъката, отчаянието, за да обърне онзи пласт в душата, който те смазва. Смехът е пречистване, затова и надежда.

6 (2)

На погребението на баща ми дойде една наша позната, чийто мъж актьор бе наскоро починал. Наведе се и занарежда над ковчега: „Г-н Мутафов, като отидете там, горе, при Борьо, да му кажете, че съм му останала вярна (тя беше на 85 години). Никакви изневери, коженото палто, което ми подари, само до гробищата и обратно.“

Започнах да се смея като луда: сбутаха ме, викнах „Оставете ме“ и избягах. След което са ме изяли. Е, иди кажи, че не страдаш за баща си. По-тежко не можеше и да ми бъде. Но този смях дойде да ме отприщи и да ме укрепи, за да мога да карам понататък. Смехът и плачът поддържат някакъв баланс, те са природна даденост у човека. За мен са еднакво силни и понеже се редуват в живота, не мога да ги разделям на сцената. Слава богу, в „Игра на котки“ играта върви на ръба. Моята роля е в много трагичен и много комичен план. Това е животът на една жена, на която много приличам по характер. Ролята ми не беше затворена в един калъп от сълзи. Затова и стана.

Знае, че е популярна, макар и не точно с ролите, които според нея са се получили. Популярността разглезва – може да спреш влак с лицето си, случвало се е да го спира. И пречи да наблюдава хората – не я допускат до себе си. Но ако загуби популярността си, ще я заболи – значи, не е вече същата актриса, която публиката обича. Популярността е и изпитание. В магазина не я ругаят или ако са го правили, докато е била с гръб, извиняват се, после й предлагат дефицитното пред очите на чинно наредилата се опашка.

В такива случаи кипвам и вдигам скандал. Отвратително е да се унижават хора за това, че физиономиите им са неизвестни на продавачката. Е, когато вниманието към мен не се натрапва така грубо, приемам го, не съм безгрешна… Имала съм и обратни случаи, за които си спомням с удоволствие. Вървя редом с мъж и жена. Жената ме оглежда от глава до пети. Мъжът мрачен, умислен, а тя ще го изяде с лакът и кима към мен. „Много важно“изрева до ушите ми човекът. Правилно! Откъдеакъде моята особа трябва да смущава мислите му. Погледнахме се, извиках му едно силно „Браво!“ Че като прихнахме и двамата… Има у мен едно присмехулство, откак се помня, го носяту себе си клъцвам, ту другите. Но със смеха не се казва лошото. Той е светкавичен самоконтрол в работата, пази те от суетата, среща те с непосредствеността. И по-добре виждаш кое е естествено, кое е парвенюшко, кое е измислено, за да прикрива нищото…

Питали са я какво мисли за добродетелите човешки, за работата, любовта, усамотението. Съгласява се, че е добре да бъдеш мъдър. (А в интервютата поне не по-глупав, отколкото си). Но каква полза от това, когато понякога не можеш да налееш разум на собствените си деца. Човек и добре да мисли, и да бъде откровен, постоянно поправя мислите си, живеейки.

Stoyanka-Mutafova-i-Neicho-Popov-01Като бях момиче, смятах за голям грях да не знаеш кой е Демостен. Човекът, в когото бях влюбена, голям наш художник, не можеше да се сети: „Кажи го де, онзи, дето въртеше камъче под езика си”. После смятах за непростимо, че не мога да пиша стихове. Успокоих се, като разбрах, че и Максим Горки не е писал

По-рано мислех, че любовта е боготворене на идеалния човек. Сега знам, че е друго. Много пъти съм се питалакак ли пък беше това при нас с Нейчо? Не можеш да го обясниш. Може би то бе желанието другият да бъде подобре. Имахме грижи, карахме се, а нямаше делничност в отношенията ни. Само отвреме-навреме ме дострашаваше, че много хубаво не е на добре… Та, човек не може да предвиди нито какво ще мисли, нито как ще живее понататък… когато остане сам. Уважавам хората, които живеят достойно със страданието си.

Като творец имам сили да се съпротивлявам, тоест да правя нещо на сцената. Когато ме напуснат, ще се опитам да напиша една книга, на която вече знам заглавието „Не моят живот, а на някои други“.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара