Ще започна с клише. Обичам да чета. Чета, откакто се помня – майка ми казва, че съм започнала да чета на четири от състезателен хъс заради по-голямата ми сестра. Първата книга, за която имам съзнателен спомен как я чета и препрочитам, е „Баба, дядо и внуче”, въпреки че какво пише вътре, убийте ме, не помня.

Обичам да чета и чета наред. Понякога чак се учудвам колко разнообразни неща харесвам. Обичам детски книги. Обичам исторически книги. Обичам комикси. Обичам автобиографии. Обичам фантастика, а също и фентъзи. Обичам криминалета. Обичам трилъри. Обичам проза. Обичам модерни в момента книги. За Бога, прочетох дори „Здрач”, въпреки че да съм честна, за нея не мога да кажа, че я заобичах. Имам любими книги, които препрочитам редовно. Имам и книги, които в момента, в който свърша, се ядосвам, че вече съм ги прочела и нямам възможност да почна да ги чета сега, наново, и да изпитам всичко за първи път.

Обичам да чета, но обичам и да имам книги. Обичам да ходя по книжарници, да опипвам с лаком поглед кориците на новите заглавия, да заравям нос в хрупкавите нови страници, миришещи на мастило… знаете, любимите клишета, свързани с печатното слово на типичен книжен плъх. Много ми е трудно да вляза в книжарница и да си изляза без нищо. А с тези заплати и тези цени на книгите, знаете… мъка. Всяка промоция на книжарниците -50% ми е като малък празник. Поръчвам, влача, тази, ах, и онази, а къде без ееей онази,

ненаситното ми око се опитва да види всичко,

а портфейлът ми после тъжно плаче.

Пазя си книгите, пренасям ги с мен, харесвам ги, обичам ги. Когато тръгнахме за чужбина, решихме да прекараме личния си багаж по транспортна фирма, на палети. Мъжът ми почти получи апоплектичен удар при вида на опаковани големи кашони, които не се отлепят от земята, чинно надписани с „книги”. А навремето като дете се чудех и маех на наши съседи, които купуваха от всяка нова книга по три екземпляра – по един за всеки внук, да не се карат някой ден, като трябва да делят библиотеката. Виждаше ми се екзотична идея, но сега я оценявам – тук още малко клишета за някогашните преводи, които бяха наистина страхотни, и качеството на книгите, издадени да траят дълго, дори да са препрочитани многократно.

Тъй като не мога да си купя всички книги, които искам, а понякога даже не знам дали искам някоя книга, обичам да взимам назаем. И да, понякога не ги връщам. Не е нарочно, честна дума! Имам книги, за които зная, че не са мои, но от кого съм ги взела – не помня. Имам и такива, които зная от кого са, но сме загубили връзка и… ами, станали са вече мои. Много уважавам хората, които чинно водят записки – тази книга я давам на еди-кого-си, на тая и тая дата. Браво! Похвално! И това не ги спасява от моята лека ръка… Извинете, мили хора! Не ви крада книгите целенасочено! Просто съм разсеяна.

Не, излъгах. Имам и книги, които съм взимала с ясното съзнание, че ако се замисля, надали ще върна – например от човек, с когото знам, че няма да се видим скоро, ако изобщо. И взимам книга въпреки това

с неясното намерение, че ще я върна…някога

И за мой срам, имам и съзнателно крадена книга. От библиотеката. Да, още ме е срам. Петър Бобев, „Камбо”. Ей, колко интересно пишеше този човек! Четях го с настървение и не можех да се наситя. Исках да имам книгата му, да е само моя, да мога да си я препрочитам, когато реша. И един ден не устоях и я откраднах – в детския отдел на кварталната библиотека, докато се правех, че разглеждам заглавия, я наврях под тениската отзад на кръста, и цялата изчервена, потна и смутена, толкова засрамена от себе си и от това, което правя, я изнесох от библиотеката. Трепереща от притеснение как строгата другарка-библиотекарка ще ме погледне над очилата си, ще разбере какви ги върша и ще ми изтегли ушите – тогава, помните, всеки възрастен можеше да възпитава децата, ако се провинят – и ще каже на майка ми, че още по-срамно да стане. Е, не ме хвана… книгата е още у дома. Доста време я крих в библиотеката в детската стая, за да не ме пита майка ми откъде я имам, след като не ми я е купувала.

Противно на книжно-клептоманската си черта обаче, не обичам да давам книги назаем – защото понякога прохождат и не се връщат при мен. За много от книгите нямам толкова против, но имам автори и заглавия, за които ми е наистина неприятно да не ми ги върнат, после трябва да ги издирвам и да ги купя отново (да са живи и здрави антикварните книжарници!) И помня като слон – понякога само помня, че съм имала книгата, а понякога помня на кого съм я дала и дълго време ме е яд на човека, че не ми я е върнал, ако не мога да му напомня, че си я искам. Книгите са ми безценни, май прешъсссс, долу ръцете от тях! Сигурно за това прохождат моите книги –

всемирната книжна карма ме застига

Когато станах малко по-голяма, у дома между майка ми, сестра ми и мен се водеше същинска борба за книги – появеше ли се нова книга у дома, всички се опитвахме да я докопаме едновременно. Само да си остави човек книгата за минутка и я няма вече там. Разигравахме цели сцени като по Удхаус, с промъкване в чуждата спалня, тихо, тихо отмъкване на книгата, бързо бягане обратно в собствената стая, завивай се през глава и се прави, че спиш, четейки под одеялото, докато до теб не се донесе яростен крясък, когато този, който пръв е заявил права над четенето, не открие, че книгата му е изчезнала. Криехме книгите по шкафове, под дрехите, на странни места из къщата – готови на всичко, за да успеем да я опазим и да си я дочетем на спокойствие. Сега с по-малко драматизъм, но практиката продължава всеки път, когато сме събрани под един покрив и има ново заглавие вкъщи.

Честно си признавам, че съжалявам за времената, в които книгата беше ценност. Когато за Нова година разменяхме подаръци със съучениците, теглени по списък, и почти всички подарявахме и получавахме книга, понякога една и съща. Все така обичам да подарявам и да ми подаряват книги. На деца, на възрастни, книгите са винаги чудесен (според мен) подарък. Пластмасови играчки, електронни джаджи – да, интересни са, но за колко време? А книгата е друго нещо, ето, ще минат десет, тридесет, петдесет години и човек още я носи със себе си – ако не физически, то в сърцето си.

Скоро ще дам „Камбо” на голямата си дъщеря, без да й казвам откъде я имам. Ще й сваля на електронния четец и другите книги на Бобев – искрено се надявам да ги намери за така увлекателни, както аз навремето. Когато й давам или свалям заглавия, които съм чела аз като дете, се опитвам да й кажа с няколко приказки защо и как са ми харесали тогава. Искам да мога да предам на децата си цялото очарование, което книгите са имали някога за мен, да могат да се потопят в света им, да усетят, да харесат, да събудя любопитството им,

да погъделичкам ума им

Иска ми се да вярвам, че любовта към книгите наистина се възпитава, например с организирани събития като Голямо четене, Малко четене, Селфи с книга, Четене в парка, Четене по съседски, срещи в библиотеки, книжни съревнования, кой е прочел повече интересни заглавия, размени на книги между децата в училище… но основно с личен пример. Опитвам се да го давам (понякога например така – забивам нос в увлекателна книга и викам по децата да ме оставят на мира, непораснахтеливечедостатъчносамидасиправитевечеря! и да не искам да ги виждам и чувам, докато не свърши). Понякога обсъждаме нещо, което сме чели и двете – засега, не е Киркегор или Стайнбек, но имам предимството да съм чела по-новите детски заглавия като „Хари Потър”, „Хрониките на Спайдъруик”, както и много от заглавията, които сме чели като деца и които сега моето дете преоткрива. Харесва ми вълнението в гласа й, когато ми говори за прочетеното и малко ме смущава, ако не мога да отговоря на неин въпрос, свързан с книга (защо Незнайко каза така, а то не е вярно?) Не зная дали ще пораснат любители на книги така, както съм аз. Само мога да се надявам, че книжният свят ще им е така увлекателен и интересен, както беше и все още е за мен.

А дотогава, скрийте си книгите, заключете си библиотеките, аз идвам!

Facebook Twitter Google+

0 Коментара