Стоях пред вратата на Йордан Радичков и не смеех да натисна звънеца. Десетки пъти бях минавал пред кооперацията му на столичната улица „Оборище”, знаех, че живее там и винаги съм се заглеждал в прозорците. Не бях и мечтал, че един ден ще мога да видя един от любимите си писатели на живо, а той ме чакаше, за да му предам някакво писмо от телевизията. Престраших се, звъннах и ми отвори усмихнатата му съпруга, която ме покани да вляза.
Пристъпих плахо в хола, където ме посрещна големият писател – дребничкият Радичков. Усмихна ми се благо и ме покани да седна, а аз стоях като препариран, подадох му плика безмълвно и се чудех какво да кажа. А толкова неща исках да му споделя. За дните, в които бягах от училище, за да чета книгите му, за страшния хилеж в театъра по време на пиесите му, за верблюдите и араламбенето около нас, за суматохите в живота ми тогава. Исках, а стоях безсловесен. Жена му ме извади от неловката ситуация, като ми предложи бонбони и се заговорихме за нещо си, не помня какво. Вече тръгвайки, успях само да смутолевя нещо от рода, че се е сбъднала една от мечтите ми да видя лично г-н Радичков, а той усмихвайки се пак благо, ми отвърна някак си между другото:
„Следя репортажите Ви. Вашите герои много приличат на моите, много ми харесват! – Да, да, точно така, гледаме ги заедно – подкрепи го и жена му, а аз, целият изчервен от неудобство, измърморих нещо и се изнесох почти на бегом.
„Моите герои” бяха обикновените отрудени хора от репортажите, които снимахме тогава през 90-ге години по села и паланки, повечето от които наистина бяха като извадени от книгите на Радичков и сигурно му напомняха за родното му село Калиманица („Лебеди мои…”).
Оттогава мина доста време, но друг писател „на живо” не срещнах. Виж, „на книга” се запознах с мнозина от тях. Някои от тези „запознанства” бяха мимолетни, други прераснаха в почти любов, но важното е, че за нито едно не съжалявам. Ето някои от тях:
„Колибката на Ленин“ от А. Канонов (много поучителна детска книжка за живота и делото на др. Ленин).
„Синът на полка“ от Валентин Катаев (малцина знаят, че Катаев е дал идеята за първата книга на Илф и Петров „12-те стола“, както и за прототипа на Остап Бендер. Затова и ако разтворите книгата, ще видите посвещението от авторите).
„Повест за истинския човек“ на Борис Полевой за легендарния съветски летец Алексей Маресиев (след като свалят самолета му, 18 денонощия пълзи през замръзналата гора, хранейки се с плодове, корени и дребни животни. Вследствие от контузията и премръзването на ходилата, краката му са ампутирани и му поставят протези. След дълги и упорити тренировки получава разрешение да се върне в армията и отново да полети. Умира през 2001 г. на тържеството по повод 85-ата му годишнина).
„Спомени и размисли“ на маршал Жуков за Втората световна война. (Книгата е прередактирана десетки пъти, според ситуацията в СССР и статуса на автора й и затова не знам точно кой вариант ме е впечатлил).
„Мъжът и жената интимно” от Зигфрид Шнабл
(най-четената книга от соцтийнейджърите и не само)
„Мъртви души“ на Гогол (няма да забравя как по време на една скучна лекция в СУ по теория на държавата и правото си четях небрежно въпросната книга и изведнъж избухнах в смях. Преподавателят го взе почти лично и за малко да ме изгони. Откъде да знае, че бях стигнал до знаменития момент, в който Чичиков след тежко и изнурително обикаляне да купува мъртви души, подплатено с щедри обеди и закуски с различни помешчици и поляти обилно с водка, накрая се прибира в трактира „…силно уморен. След като взе лека вечеря, състояща се само от прасе, той веднага се съблече, мушна се под одеялото и заспа здраво, дълбоко, заспа по един чудесен начин, както спят само ония щастливци, които не познават нито хемороиди, нито бълхи, нито твърде силни умствени способности“).
„Швейк“ на Ярослав Хашек (така се случи, че когато за първи път четях книгата, мама ми направи страхотна мусака. И тъй като, знаете, книгата е дебела, докато я прочета, мама успя да ми направи мусака още веднъж. Оттогава, когато и колкото пъти я разгръщам, дори и след десетки години, все ми замирисва на мамината мусака. Вкусни са – и мусаката, и книгата).
”Разкази от единия и от другия джоб“ на Карел Чапек (Любим цитат от писателя:
„Ако жената не се предаде, тя побеждава, ако се предаде, диктува условия на победителя”).
„Шантарам“ – автобиографичният роман на австралиеца Грегъри Дейвид Робъртс (неколкостотин страници, които съм препрочел и препрочитам дузина пъти. И все откривам по нещо ново. ”Но душата няма култура. Душата няма национална принадлежност. Душата няма цвят, акцент и начин на живот. Душата е вечна. Тя е една. И когато сърцето изживява своите мигове на истина и на скръб, душата не може да бъде усмирена.“).
Също книгите на Ерих-Мария Ремарк, Михаил Булгаков, Михаил Зошченко, Илф и Петров с великия комбинатор Остап Бендер
„Да, това определено не е Рио де Жанейро“,
Виктор Суворов, Николай Хайтов („Мъжки времена”: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш”), Богомил Райнов с обичащия лошото време агент под прикритие Емил Боев, с „Инспектора и нощта”(с невероятното филмово превъплъщение на младия Георги Калоянчев в ролята на инспектора), Андрей Гуляшки (за българския супер-контраразузнавач Авакум Захов, неутрализирал самия Агент 007 Джеймс Бонд. Авакум означава «дар Божи». Според писателя името на героя му просто трябвало да се чете отзад напред – Мукава, но ония години какво друго е можел да каже?), Чарлз Буковски („греховете ни са измислени в рая, за да създадат собствения ни ад, от който явно се нуждаем”), Майкъл Конъли, Лий Чайлд. „Тютюн“ на Димитър Димов, „Време разделно“ на Антон Дончев, „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин, Педро Хуан Гутиерес (един от малцината кубински дисиденти, който има възможност да пътува в чужбина, но винаги се завръща на острова), Никос Казандзакис (последен, но не на последно място).
Най-важната книга в живота ми обаче, нито съм я чел, нито знам от кого е,
нито как й е заглавието. Историята е малко странна, но истинска. Бях втори или трети клас и класната ми ръководителка, другарката Тренчева, ни четеше разни книжки по време на часа на класния или по трудово обучение.
Една от тях беше за еврейско семейство, живеещо някъде в Европа по време на Втората световна война. Веднъж изпратили детето си да купи нещо, а когато то се прибрало, семейството му вече не било вкъщи – нацистите го били отвели. Свършила войната и порасналото дете отишло в един от бившите концентрационни лагери да търси следи от близките си. И там … В този момент удари звънецът. Бях толкова впечатлен от незавършения разказ, че с огромно нетърпение очаквах следващия час, за да чуя края на историята. Следващият час дойде, но… с друга книжка. Бях твърде срамежлив, за да попитам какво се е случило. С детския си акъл си рекох, че във всяка книга трябва да я има тази история. Отидох в училищната библиотека и взех първата си самостоятелно избрана от мен книга. Прочетох я. После втората, третата … Изчетох почти цялата библиотека от детските разказчета и приказки до някакви абсолютно невнятни за мен тогава книги, изчетох после и много други книги, но никъде не открих въпросната история. През годините няколко пъти се засичах с бившата си класна ръководителка, но все не смеех да я попитам за тази книга и история. Виках си, едва ли ще се сети за какво иде реч, минали са толкова години.
Така, най-важната книга в живота ми, която ме накара да чета от малък до ден-днешен, не знам коя е. Продължавам да я търся, дано някой ден я открия. И продължавам да чета. И продължава да ми е вкусно.
Сега, като минавам по „Оборище”, гледам възпоменателната плоча до входа на Радичковата кооперация и си спомням за онази среща с писателя и неговата съпруга. Сигурно за нея Радичков е написал с много любов: „За мъжа жената е като кладенче…. От която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си.”
Хубавата книга е също като това животворно кладенче, винаги и навсякъде може да утоли жаждата ти. Само трябва да си жаден.
0 Коментара