– Не бива така, мистър Дент – каза той. – Знаете, че не можете да спечелите. Не можете вечно да лежите пред булдозера.
Опита се да накара очите си да заблестят свирепо, но те изобщо не го слушаха.
Артър си лежеше в калта и пошляпваше срещу него.
– Хич не ме е грижа – каза той, – пък ще видим кой пръв ще ръждяса.
– Боя се, че трябва да се примирите – каза мистър Просър и като хвана кожената си шапка, започна да я върти на върха на главата си. – този околовръстен път трябва и ще бъде построен!
– За пръв път го чувам – каза Артър. – А защо трябва да бъде построен?
Мистър Просър му се закани с пръст, но след малко се отказа и отново го скри.
– Как така защо трябва да бъде построен? – каза той. – Става дума за околовръстен път. А околовръстните пътища трябва да се строят.
Из „Пътеводител на галактическия стопаджия”, Дъглас Адамс
Горе-долу така започва едно от най-епохалните, неистово забавни и мъдри литературни пътешествия изобщо. С построяването на един околовръстен път на Земята и на една хиперкосмическа магистрала в отдалечените райони на Галактиката. Пътят налага да бъде разрушен домът на Артър Дент, а на трасето на хиперкосмическата магистрала стои Земята. Никой няма вина. Артър Дент не е знаел за плановете за околовръстен път, а Земята – за хиперкосмическата магистрала. Обаче такива неща се случват. И променят всичко за всички.
Да, наистина, стават такива неща. И разумните форми на живот виждат как се променя средата им и се адаптират. Или пък не. Някои разумни форми на живот решават всъщност, че това не се отнася до тях и ако се преструват, че нищо не е станало, то ще изчезне от само себе си. Не че някога е ставало така, но опитите продължават. 2020 беше много добър пример
за най-лошото и за най-доброто у хората.
Не знам кое преобладава генерално, но ако си представим за момент, че ние сме едно камъче в необятния Космос и хипотетично има някой, който седи и ни наблюдава какви ги вършим, това е доста отрезвяваща мисъл. От време навреме я практикувам и винаги ме напушва смях. Само си представете как изглежда човечеството, погледнато от такава перспектива.
Та, да се върнем на 2020. В началото се шегувах, че това е
годината на вируса по китайския календар,
но вече отдавна не се шегувам. Не и откакто започнахме да губим хора. Оказа се, че една цяла година може да се побере на върха на игла. Даже върхът на игла е голям за нашия вирус…
Изправени пред този невидим враг, преживяхме най-предизвикателната, объркана, тежка и изискваща година, за която никак не бяхме подготвени. Обаче “околовръстните пътища трябва да се строят” и подготвени или не, трябваше да участваме.
2020 ни отне:
- културния живот – театри, концерти, опери, представяния на книги, изложби, музеи, фестивали…;
- социалния живот – безпричинното мотаене, случайните срещи, раздумките на припек, служебните и приятелски вечери, събитията, networking, team buildings, workshops и т.н.;
- пътуванията;
- празниците – масовите празненства по повод и без повод, именни дни, рождени дни, сватби, кръщенета, годишнини и др.;
- прегръдките при среща със скъп човек и спонтанната радост на физическото общуване;
- скръбта – раздялата и последното сбогом с любим човек и споделената тъга с други човешки същества, които също са го обичали. Хора си отидоха в самота, а семействата и близките им бяха лишени дори от утехата да ги видят още веднъж. И може би това е най-ужасната щета на тази година. Защото тази година не просто ни взе без време хора, но ни ограби и правото да се сбогуваме с тях;
- предвидимостта и планирането – разбира се, че нищо не стана както го мислехме;
- илюзията ни за величие, организираност и сила – за някои раздялата с тази илюзия се оказа невъзможна задача и затънаха в отричане и конспирации. Но повечето май разбрахме урока. И се надявам да не го забравим.
Тези и много други неща ни отне 2020. А дали ни даде нещо в замяна? Поне нещо?
Вероятно зависи кого питате, но понеже питате мен, да, даде ни. И даже доста ни даде. Даде ни
креативни форми на емпатия,
човешка подкрепа и солидарност, даде ни безпрецедентни примери на корпоративно сътрудничество за обща цел, даде ни време с тези, с които споделяме дом, даде ни нови форми на учене, достъп до изкуство, медицина, персонално развитие, даде ни лакмус за хората, които са в живота ни, даде ни много поводи за рефлексии, преосмисляне, гъвкавост, мъдрост, даде ни възможност да оценим какво имаме, даде ни шанса да пренаредим приоритетите си и дори себе си…
Съвсем лично, ако говоря, загубих приятели и познати… Няма ги. Това е необратимо. Само това. Всичко друго мога да поправя, компенсирам, преодолея някак. Нищо, което бях планирала не се случи, но пък се случиха други непланирани, но житейски важни неща. 15-годишната ми връзка беше подложена на ултимативния тест – 10 месеца заедно 24/7. И се справяме повече от добре. Цяла година преживях без да видя мама и татко. Много е. Твърде много е… Пътувах само веднъж, но пък отидох на почти магичен остров, увековечен дори в книга. Не изпуснах връзката с близките си приятели – не беше така интензивна, отблизо и често, но остана. Опитах да запълвам времето си със смисъл и сякаш успях. И, ако тегля чертата, за мен в професионален и личен план, годината беше дори позитивна. Не се върнах назад, не се въртях в кръг и още вървя в посоката, в която искам.
И може би това усещане искам да предам.
Усещането не за загуба, а за възможност.
Защото колкото и да беше тежка 2020 година, като всяко нещо и тя не е само лоша или само добра. Една неочаквана, непланирана, различна и болезнена година си отива.
Тя беше тест за всеки от нас поотделно и за всички нас, взети заедно. Не се справихме блестящо, нито дори прилично, но може би все пак не загубихме тези 12 месеца, 365 дни, 8760 часа, 31536000 секунди. Това беше нашето съвсем реално пътешествие, предизвикано от непредвидимо събитие, върху което нямаме контрол. Всъщност илюзията за контрол е една друга тема, но в сегашния контекст ще кажа, че ние владеем силата над себе си. Само нея. Но това е толкова много.
И понеже пътуването не е приключило, предлагам да вземем тази сила, да сме сигурни, че хавлиите и Пътеводителят са ни под ръка и че с нас са и хората, които съставляват света ни. Идва 2021.
С още от същото, но и с нови неща.
А отговорът на Вечния въпрос за живота, Веселената и всичко останало продължава да е 42**. Какво означава това ли? Нямам никаква представа. Просто число или дълбока метафора. Подигравка или самият разум, сведен до нещо, което нямаме капацитета да разберем. Начало на приключение или краят на пътя. Обещание или затворена врата. Всичко или нищо. От нас зависи.
*Заглавие на книга на Дъглас Адамс от поредицата “Пътеводител на галактическия стопаджия”
** Из книгата “Пътеводител на галактическия стопаджия”, Дъглас Адамс
0 Коментара