6-2001Роден в Калиманица, село, което вече не съществува, живият класик на нашата литература, писателят Йордан Радичков, сподели своите мъдрости за семейството и живота пред читателките на „Жената днес“. Децата са най-важното нещо на света, твърди авторът на два романа, на пътеписи, на великата детска книга „Ние, врабчетата“, на много разкази и новели, на седем пиеси и филмови сценарии. Книгите му са преведени на повече от 37 езика, издадени са в 50 страни. Творецът е носител на най-високото българско отличие – орден „Стара планина“, на шведския кралски орден „Сребърна звезда“, на италианска награда за съвременна литература… Дъщеря му Роза Радичкова е драматург в театър „Сълза и смях“, а съпругът й Димитър Петков е режисьор на филма „Тишина“. В момента снима нов филм, „Опашката на дявола“. Синът на писателя, Димитър Радичков, е театрален режисьор, женен за актрисата Мария Статулова. Всички те са ощастливили големия ни писател с три прекрасни внучета, от които най-голямата е студентката Сузи, кръстена на баба си. Двамата внуци – единият в 5-и, другият в 7-и клас, носят името Йордан.

(Йордан Радичков си отива от нашия свят на 21 януари 2004 г.)

yordan_radichkov

снимки: Иво Хаджимишев 

Срещата с Радичков е изключително преживяване. Изпитвам огромен респект, докато влизам в неговия дом. Просторният хол излъчва невероятна духовна атмосфера – с картини от големи наши художници и със старинни мебели. Встрани е кабинетът, където писателят е създал толкова шедьоври.

Сядаме един срещу друг около голяма правоъгълна маса. Напрежението се стопява, защото насреща ми седи един напълно отворен към разговора човек и се усмихва добронамерено. Всички бариери, наслоени от времето, от неговата известност, от огромния му талант, мигом се стопяват. Без предисловие писателят се гмурва в темата за журналистите, и по-точно за жените в тази професия:

„Учудвам се, като видя по телевизията как някой значителен човек е посрещнат от тълпа журналисти, въоръжени до зъби със звукозаписни устройства. Те са готови да задават купища неудобни въпроси, като че главната задача на журналиста е да те пита нещо неудобно за тебе и да се учудва, че не му отговаряш! Не знам как се чувстват журналистите, особено жените. Мъжът като по- глуповат може и да подтичва, но на жената това не й отива!“

До нас сяда и съпругата му Сузи Радичкова. Тя се засмива на неговите думи и Радичков продължава, пак на шега:

radichkov-2„Съпругата ми например никога не ме е интервюирала, защото и да ме е питала нещо, аз си мълча. Добре е човек да се научи да премълчава някои работи! Не да говори или да мълчи, а да премълчава!… За мъжа жената е като кладенче – от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си. Особено много дължа на съпругата си. Тя е и продължава да бъде най- добрият ми душеприказчик.“

Сузи Радичкова е изключително грижовна, пази съпруга си от всякакви излишни вълнения. Двамата изглеждат страшно близки, свързани един с друг, все едно имат обща аура. За него семейството е изключително важно. Нарича го „онази малка човешка крепост, където човек ближе и лекува раните си, а така също и набира енергия за нова работа“. Спомените неусетно се появяват. „Докато мама беше жива, по едно време у дома живееха четири поколения под един покрив. И беше много красиво. Децата обичаха мама да им разказва най-различни истории – мама беше виждала жива самодива, те постоянно я врънкаха да им разказва за самодивата. Правеше магии и караше дявола да върши черна работа. Що черна работа е свършил завалията – той си знае. Това особено много се харесваше на децата, а мисля, че и на нас, по-възрастните, ни харесваше. У дома мама не позволяваше децата да се бият, както и да бъдат глезени. Да се глезят децата – това е привилегия само на дядо и на баба.“

Писателят се шегува, но не мисли, че смехът лекува, а по- скоро, че когато погледне дете в очите и то се засмее насреща му, това е истинска радост, вълнува се, на душата му става по-светло. Понякога, докато се разхожда, вижда майки да удрят децата си. Тогава не може да се стърпи и веднага отива да защити детето. Отива при майката и й казва, че детето не е само нейно, а на всички хора, на обществото.

На това място влиза внукът Йордан и съвсем естествено интересът на компанията ни се пренася върху него. Дядо му вмята, че англичаните работели не за децата си, а за внуците… Моментът е изключително важен за детето – явява се на изпити за гимназия. Американският колеж е предпочитаното от него училище, а мечтата му – да стане юрист. Дядото поощрява тази амбиция и твърди:

„Българинът поставя детето си по-високо от човека. Той така и казва: „Аз заради детето си човек убивам!” Децата са нашите ангели, затова всички трябва да ги пазим и да се грижим за тях. Чрез децата Бог разпростира благодатта си над нас. Цялото детство е красиво, може би най красивото от целия живот. Младостта живее хубавите си млади години – когато човек живее хубавите си млади години, то той не пита, просто живее. Въпросите идват по-късно, те ни чакат по завоите и по нанагорнищата на нашия път. Когато човек върви по пътя си, той все нещо намира, а и нещо изгубва по пътя. Не знам кое е повече – дали намереното, или изгубеното. Знам само, че всеки човек има своя път и този път той сам трябва да извърви.“

Сузи Радичкова изпраща внука на урок и се включва в разговора с история как преди вечер ученици от Американския колеж са представили пиесата „Суматоха“. Двамата със съпруга й са били гости на спектакъла и от думите на Радичков разбирам колко голямо е уважението му към децата.

“В моя роден край има една много красива стара традиция. Когато в някое семейство едно дете боледува дълго време от тежка болест, то родителите овързват детето със синджири, заключват синджирите и оставят така овързаното дете нощно време на пътя. Родителите се скриват наблизо и чакат да видят кой ще мине по пътя, дали ще се спре да отключи и развърже детето. Ако подмине детето, пътникът е някой егоист или страхливец, а ако се спре и развърже детето, значи е добър и отзивчив човек. Този човек взема страданията на детето върху себе си и става побратим на детето и на неговите родители – ако е мъж. Ако е жена, става посестрима. В родното ми село имаше много побратими и посестрими. Така хората се сродяваха, ставаха по-близки. И беше много красиво. Животът създаваше механизми за сближаване на хората. За съжаление сега ние нямаме никакви механизми за сближаване на хората и приемаме за нещо нормално всеки сам да си ближе раната. Така мизерният и въшкав животец става още no-мизерен и по-въшкав!“

radichkov

Когато стане дума за родното му село Калиманица, писателят видимо се вълнува. Селото е било край Берковица – от 100 къщи, петстотин жители и три гробища – християнско, турско и римско, то отдавна лежи на дъното на язовир, но продължава да живее в книгите и пиесите на Радичков. Той навсякъде пише за него. Там имало много свраки, а той имал слабост към тази птица. Сметнал, че ако родният му край трябва да има емблема, то това трябвало да е свраката. „Не бих могъл да нарисувам сврака, но бих могъл да я опиша с думи. Мисля, че когато Бог изгонва Адам от рая, то първа пред него се е появила свраката, за да му изкаже своето любезно съчувствие относно изгонването му от рая – продължава писателят. – Свраката знае много, тя следи всичко, нощува в дърветата на селските гробища, в тези дървета казва сврачите си молитви и споделя самотията на мъртвите. Ето какво нещо е свраката! Тя обаче не може да бъде емблема на България, няма да се постигне съгласие за това. Минете през българските селища и вие ще видите на колко много из тези селища по стрехите на кошовете за кукуруз висят и се веят от вятъра обесени свраки. Българинът беси свраките на кошовете за кукуруз, за да плаши с това другите свраки. По този начин той си отмъщава на свраката за това, че е била свидетел на изгонването на човека от рая“.

Не е възможно да се предаде невероятният поток от мъдрости, които Радичков с абсолютна лекота вмъква в речта си. И когато го питам коя е най-тъжната случка в живота му, отговаря само: „Най-страшното бе, когато почина баща ми.“ Някъде писателят беше казал, че когато живеят дълго, хората стават скептици – малцина стават философи. Той несъмнено е от вторите. Ето как преминава всекидневието му: „Писането е самотна работа. Старая се да работя на дневна светлина. Мисля, че на дневна светлина и умът на човека работи по-добре. Сутрин вие ставате, обличате се и излизате навън, отивате на работа, а писателят става, облича се и се връща отново в стаята си, за да работи. Така е всеки ден. Той е наистина един самотен бегач на дълги разстояния.“

Речта на Радичков е особена, изпъстрена с афоризми, и мъдростта му струи от почти всяко нещо, което казва. „На младини бях чувал, че три неща радват окото на англичанина – бягащ кон, бягащо босо момиче по зелена морава и кораб, който се отдалечава с издути платна в океана. Наред с това бях чувал, че три неща радват ухото на източния човек – звън на пари, шум на вода и смях на момиче… Дълго време се питах, но и досега не можах да разбера кои са ония три неща, които биха зарадвали окото или ухото на българина.“

Времето е изтекло, без да усетим, и трябва да напусна фантастичния свят на Радичков, тъй като той има нужда от почивка. Изкушавам се да призная, че ми се щеше да го питам за литературни работи, но като се замисли човек колко литература има в самия живот, в любовта, в семейството, приятелството, в отглеждането на деца и на внуци, решавам да се огранича до четенето й и до задаване на обикновени въпроси – такива, каквито си задаваме често сами вкъщи пред огледалото или когато внезапно вечер токът е спрял. И както писателят каза за довиждане: „Ако въпросът беше само един, навярно по-лесно бихме намерили и неговия отговор. На въпроса – за какво се ражда човек на този свят, мама често повтаряше, че човек се ражда за мъка на този свят. Ако това е отговор – здраве му кажи.“

,

Facebook Twitter Google+

0 Коментара