С описание в ръка спрях в три часа следобед на място, широко два метра и половина, и открих №1699 върху престаряла дървена врата, каквито има още по нашите села, но с мъничка месингова табелка. На един от звънците пишеше B&B Rota. За вярване или не, това беше венецианският хостел, в който имах резервация. Въздъхнах с облекчение: каквото и да беше мястото, бях го намерила и щях най-сетне да хвърля 25-килограмовата си раница в каквато и да е стая, и…

Изглеждаше спретнато, скромно и… празно. Къде са хората, които ме чакат? Почнах тихо да се възмущавам, защото 24-те часа за Венеция отлитаха пред очите ми.

venezia-2

Бях изчела всичко достъпно онлайн на български и на английски за това феноменално място. Сигурно съм искала винаги да го видя, но съм отлагала да го преместя по-напред в мечтите си. И затова пристигането ми във Венеция стана ненадейно, като много кратък подарък за мен самата.

– Чао! Вие за настаняване ли чакате? Как се казвате?

Двама мъже нахлуха с гръм и трясък в трапезарията, преди да успея да сваля мрачната физиономия от лицето си.

– Добреее, ето сега ще те настанииим – почна да бъбри единият от тях на английски, явно шефът, докато отключваше стайчето. В него имаше място само за един компютър и стол. – Аз съм Антонио, ти как се казваш, а, от София.

За първи път щях да спя в такова заведение. Най-евтиното след къмпинга. Нещо средно между хотел, общежитие и хижа. Условията – като в общежитие: обща баня и тоалетна. Спането – като в хижа, защото нямаше мъжки и женски стаи – в обявата си пишеше mix. А чистотата беше хотелска – всичко блестеше, чаршафите – колосани, в банята – шампоани.

Вторият мъж – по-дребен, слаб, светъл, със сини очи – ми беше представен като Годзи. Антонио му каза нещо, той се сви малко и отговори смутено. На  италиански знаех „прего”, „грациа”, „паста фреска” и „аривидерчи”. Нито една от тези думи не чух.

Антонио ме заведе до стаята срещу рецепцията, която си беше отключена, но само с две легла.

– Тук ще и спи Годзи, защото е нощна смяна.

Онемях. Хостел, хостел, ама все пак в една стая с персонала ли трябва да спя? От друга страна,  стая с две легла бе  за предпочитане пред стая с  четири-пет.

venezia-7

Приключих разсъжденията си с умозаключението, че ако някой има лоши намерения, аз пък имам син колан по айкидо и ще разтръбя историята по всички италиански медии,  които ще я глътнат като топла пица. След 15 минути с бодра крачка казах на двамата „адио” и се впуснах във венецианските потайности.

venezia-1

Първият въпрос обаче, който трябваше да реша, беше:

по суша или по вода?

Когато имаш само 24 часа за едно място, което и да е то, чуденето вреди. Затова след 5 минути вече пресичах „Риалто” – може би най-повтаряната дума във Венеция за единица време.

Като четеш инфото онлайн, придобиваш чувството, че всичко тук започва и свършва с „Риалто”. Той е бил търговски и политически пъп на града от Х до ХVІІІ век, оттук може да се направи най-хубавата панорамна снимка на Канале Гранде, да се наеме гондола, има пазарче с екзотични сувенири и добро хапване, на 10 минути е базиликата…

venezia-2-page-001

Когато почнах да си пробивам път между стотиците американци, англичани, германци и представители на жълтата раса, накачулили се по моста, усетих за първи път, че всъщност нещата във Венеция са малко по-различни. И разликата е в това, че те са по-малки, а в определени моменти – неприятно по-малки. Като този световноизвестен мост, който е дълъг 26 метра, но наблъскан с туристи, изглежда кукленски.  И в Лас Вегас е пълно с туристи, които – типично за американците – успяват по неизвестно какъв начин да не се докосват един друг. Тук същите тези американци лягат върху парапета на моста, други двама-трима – върху тях.  Трети се снимат, бутайки се, четвърти се прегръщат… И те хваща една клаустрофобия – че този мост два пъти е падал (през 1445 и 1554 г.) – нищо чудно да се срути още веднъж! Въпреки че в справочника подробно е обяснено – такава опасност няма, защото в основата му навремето сложили 6000 дървени пилона, голяма работа… Но откъде другаде да минеш, и джебчиите  в тази нафрасканица – има ли ги като по времето на Марко Поло, няма ли ги, почнах  пак да се чудя.

venezia-3

Затова стъпих малко нервно на другия край на Канале Гранде и се оставих на бърборещия поток да ме довлече до площад „Сан Марко”. Той мина през няколко малки площадчета с по една чешмичка в средата и сгради от времето на Ромео и Жулиета, после се превърна в ручейче по улички, широки метър, но със суперлуксозни магазини, и накрая се изгуби в река, която се изля пред площада.

Световноизвестният площад „Сан Марко”. Където е дворецът на дожите, управлявали независимата държава в продължение на близо 9 века – от ІХ до ХVІІІ век.  Докато през 1797 г.  Наполеон я предава на Австрия.

Пролетна привечер – уморени гълъби, малко хора, два оркестъра пред двете кафенета „Флориан” (1720 г.) и „Куадри” (любимото място на Байрон), които ненатрапчиво къдрят своя репертоар, базиликата, вече затворена… И гондоли в тъмносиньо, очакващи спокойно

жадния за романтика или за слава мъж,

който да покани на разходка любимата жена.

Картина, която можеш да видиш по това време на годината и на деня на толкова места в Европа! Но без гондолите.

Ето тази мисъл ме стресна и аз моментално скочих от стълбите, където се бяха заслушала в италианските канцонети на „Флориан”.

Искам да я видя от водата! Тази красавица, този плуващ град, направен от 117 островчета, 150 канала и над 400 моста. С неповторимото име Ве-нне-е-цци-я! А не Венис – на английски, или, Боже опази, Венедих – на немски…

Заобиколих двореца и тръгнах по алеята край канала. Тя беше пълна с хора. Беше вече пет. Над града се носеше лека мараня – във всеки случай снимките в гида не бяха правени по това време на годината. Представих си как изглежда градът през лятото. С много повече влага, препълнен с много повече, и то потни туристи, а от каналите се носят миризми…

А през зимата можеш само да попаднеш на някое наводнение, наречено аcqua alta и описано по всички спирки на корабчето. Водата залива за два-три часа улиците, съседни на каналите, и всеки трябва да гони маршрута, посочен на карта от кметството, за да не се намокри.

Това разбрах, докато чаках  корабчетата, които излизаха от Канале Гранде и отиваха до Лидо – друг голям остров в лагуната. Ако някой си мисли, че спирки има и в двете посоки, много се лъже. Това да не е тролей? Корабчетата спират и от двете страни  на канала, и в двете посоки. А често просто постъпват като нашите ватмани и ти казват, че са за гараж. Номерът е все пак да попаднеш в правилната посока. Всъщност където и да отидеш,

все ще видиш някоя красота. Няма как да ти се размине.

Веднага направих остър завой към предната палуба на корабчето, както съветваха онлайн, дори „това да ви струва изчакване на още едно морско бусче”. Очевидно всички  бяхме чели една и съща информация – на двайсетината стола отпред бяха насядали хора, които въртяха камери и вратове наляво и надясно. Корабчето, без да чака, се устреми към Лидо. От двете страни един до друг се представяха палати от ХІV до ХІХ век – с приблизително еднаква височина, до четири етажа, в различни цветове и архитектурни стилове. Фарсети, Гримани, Гарцони, Дарио… Когато минахме покрай един с ориенталски орнаменти, хората зашептяха – Ка Д’Оро. Нямах време да отварям справочника, само гледах. Пред всеки музеен експонат имаше малък пристан – до него паркирана моторница вместо кола. Водата плискаше входната врата, стълбите бяха зелени от мъхове, като покрити с кадифен килим. След четири-пет спирки стигнахме Лидо – тънка дълга ивица, която пази лагуната от морето. Почваше да се смрачава и аз само завистливо изгледах двете американки, които очевидно бяха дошли за специална разходка – да видят един от най-любимите плажове на италианците; къщата, в която е живял Томас Ман, написал „Смърт във Венеция”; мястото на филмовия фестивал…

Слънцето беше скрито от ниските облаци и препоръката да разглеждаш канала по залез важеше с пълна сила – полека-лека лампи и прожектори започваха да осветяват палатите, с което им придаваха приказна призрачност. Гондолиерите вече събираха лодките  и тихо си приказваха – всички бяха красиви по своему с фланелките на райета и шапките.

Слязох, без да мисля къде и защо отивам. Исках да вървя, да усетя този град,

превзет от туристическите орди, изтикали жителите му

на съседните островите и на континента, град, към който векове наред са се стичали богатства от цял свят. Без да искам, стигнах до художествената галерия Gallerie Dell’Accademia. Знаех, че тук е домът на известната картина на Леонардо да Винчи „Витрувианският човек”, която излагат само по специални поводи. Хора почти нямаше и сред всички картини, представящи лагуната и Венеция като център на световната търговия и мореплавателство през вековете, без да искам, открих  венецианските гении: Джорджоне  – „Бурята”, Тициан – „Пиета”, и Веронезе – „Пиршество в къщата на Леви”.

venezia-4

След като прекосих моста „Академията”, тръгнах смело между къщите, следвайки стрелките по стените на къщите – като в играта на стражари и апаши. Табелките с „Риалто” бяха сякаш от хартия и написани с молив. Водеха по криволичещи процепи между сгради, където можеше да мине само един човек. Пресичаха малки мостчета, до които една-две лодки чакаха пред някоя врата. Нито една къща не светеше. Всички прозорци бяха с кепенци, така добре затворени, че не пропускаха лъч светлина. Чудно как живеят тези хора – за да не се гледат един друг, трябва да са вечно затворени. Или къщите са празни? Първият етаж – да, задължително необитаем заради наводненията. А къде са настанени туристите – във Венеция те са понякога повече от жителите – в пиковите дни стигат 60 000, твърдят някои. Сигурно беше едно – че сега бяха вече в уютните ресторантчета. Аз също смятах да последвам примера им. Беше добре да си легна и навреме, защото ме чакаше тежък ден…

venezia-page-001

Беше топла вечер, аз, приятно уморена, мечтаех за баня и много сън. Заспах с тапи на ушите, проклинайки Годзи, нощната му смяна и хостела, в който не знаеш кога ще натресат някого на съседното легло.

– Ето ти купона, долу в кафенето можеш да закусиш – посрещна ме сутринта Годзи с малко срамежлива усмивка. – Как спа?

– Много добре, даже не те усетих какво прави –

 на английски винаги е по-лесно да се лъже

Годзи дойде да пие кафе с мен и на развален български си призна, че е бил в София. Щях да падна, когато разбрах, че Годзи всъщност се казва Гоце и е от Охрид. За извинение, че не се е разкрил още снощи, щеше да ме води към художествената галерия. Аз слушах разказа му, а Венеция ми изглеждаше съвсем различна. Гоце живеел вече година във Венеция, дошъл след брат си, който намерил работа в хотел.

– В града не е лошо, само дето е много скъпо – заради вас, туристите, каза той с укоряваща усмивка. – Полицаите са цивилни и са толкова много, няма от какво да се страхуваш. Иначе във Венеция живеят предимно чужденци, които работят в хотелите и ресторантите. Италианците предпочитат Местре, който е на континента, и островите. А тук си има университет, болници, детски градини, училища, но няма коли и парковете са малко…

По маршрута на Гоце стигнахме за десетина минути до базиликата, а там вече се беше извила опашка от двеста-триста души. Нямах време да чакам толкова много. Фреските на Тициан, картините на Веронезе и Тинторето, златният олтар, отрупван в продължение на петстотин години със скъпоценни камъни от цял свят, станаха недостижими.

Като видя нацупеното ми лице, Гоце каза: „Е, значи трябва да дойдеш пак. Знаеш ли колко е хубаво на карнавала с маски?”

Да, може би е по-лесно да имаш маска на лицето, вместо да се преструваш на такъв, какъвто не си, помислих си аз. Спомних си, че маските са давали на носещите ги право на свободен секс и свободен вход в казиното. От ХІІІ до ХІХ век.

Сега вече имах добър повод да посетя отново плуващия град, и то за повече от денонощие.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара