Хубаво е човек да пътува. Какво ли не вижда по пътя си.
Веднъж, като пътувах по широкия свят (не си спомням точно континента, но мисля, че беше някъде в южното полукълбо), срещнах една бабичка. На пръв поглед – бабичка като бабичка – стара, с бръчки. Едва- едва крета. Но за разлика от другите бабички, които кретат, подпрени на тояжка, тя не само че не се облягаше на тояжка, ами мъкнеше една магарешка каручка, препълнена догоре с най-различни сечива. А зад каручката вървяха с бележници трима едри мъже, които наблюдаваха крачките й и изчисляваха нещо.
– Бабо – казах изненадан аз, – защо мъкнеш този страшен товар
– А кой да го мъкне? – попита бабичката.
– Тримата мъжаги, които крачат след каручката.
Бабичката се огледа и сложи пръст на устата си:
– Шт! Да не те чуят.
– Защо?
– Това са моите началници.
– Я!
– Да, да – аз работя, а те пишат на книга и пресмятат всяка моя стъпка.
– И защо е всичко това?
– Ами попитай ги.
Отидох при началниците и ги попитах какво пишат в бележниците си.
– Изчислявам онези статични сили, които пречат на бабичката да движи по-бързо количката – отвърна първият началник
– Аз пък следя дали той нямо да направи някаква грешка, та да я коригирам овреме – каза втория
– Аз им помагам – каза третият.
– Аха – казах, – двамата не вършите нищо, а третият им помага…
Тримата мъжаги ме погледнаха изненадано, а сетне изведнъж се разреваха с пълен глас. Бабичката остави количката, извади кърпичка и започна да бърше сълзите им, като нареждаше:
– Мълчете, мълчете, пиленцата на мама. Това е един лош чичко, не го слушайте.
– Значи това са твои деца? – ахнах аз.
– Че мои са, я – кимна бабичката. – Баща им умря, още докато бяха мънички. Що трепане беше, докато ги изгледам и изуча и тримата. Но сега вече се гордея с тях. И тримата са назначени за началници и няма да се мъчат като мен. Я си покажете дипломите, милинките ми.
Тримата веднага извадиха дипломите си и скромно ги показаха:
– Пълни отличници – каза доволно бабичката, – коя друга майка може да се похвали с такива деца?
– Блазе ти!
– Сега вече сме добре – въздъхна бабичката, като се впрегна отново в количката, – но какво ще стане с тях, когато умра? На кого ще бъдат началници? В нашето село останахме само десетина баби и всяка си има по трима началници. Коя ще се съгласи да вземе още трима на гърба си!
И като въздъхна още веднъж, помъкна след себе си каручката. Тримата отново заприпкаха след нея с бележници в ръце.
Та ето какви чудесии вижда човек, когато обикаля из широкия свят. Ама като ги разправям тия работи, никой не ми вярва, а ми викат – измисляш си!
0 Коментара