Седми клас. Час по литература. Пълна тишина – такава, каквато в миналото можеше да има само в класна стая, пълна с уплашени от контролно ученици. Учехме „Една българка” на Иван Вазов. Тогава за първи път чух думата „Машаллах”. Питах госпожата какво означава и едно момче от задните чинове се провикна: „Огромен! Като теб!”. По чиновете се плисна кикот, а аз забих поглед в тетрадката си и почервенях, както обикновено в такива случаи. Почувствах се още по-дебела, но освен това и тъпа – защо ми трябваше да питам!?

Учителката се скара на момчето и обясни, че „Машаллах” е турска дума и означава голямо възхищение от нещо красиво или достойно. Аз обаче запомних само

„Огромен! Като теб!”.

Мозъкът ми беше настроен на честота ДЕБЕЛА и там думи като възхищение нямаше как да попаднат. Място имаше само за обиди. Дойде междучасието и стана това, от което се боях и което сама предизвиках с тъпия си въпрос към учителката – в коридора заехтяха момчешки гласове: „Деси, машаллах! ГОЛЯМО си възхищение! Ха-ха-ха!”

Присмехулните викове се забиваха в мен като игли, докато не изтръпнах цялата. Познатата студена пот от вечния срам, че съм дебела, отново изби по врата ми, спусна се към гръбнака, а пръстите на ръцете ми затрепериха. Исках да потъна в черно-белите плочки на училищния коридор, докато слушам подигравките. Исках да изчезна.

И чух отново „Машаллах”! Този път гласът беше на мъж. 20 години по-късно. В Сараево. Стреснах се точно така, както в VII клас. Превърнах се мигом в онази Деси от училищния коридор. Изтръпнах по същия начин, потта аха отново да тръгне да се стича по врата ми, но когато се обърнах, видях възхищение в очите на мъжа. Беше просто минувач, който

искаше да ми каже, че съм хубава.

Не знам как съм го гледала, но ми беше нужно време да проумея, че има хора по тая земя, които използват думата със същинското й значение – като израз на възхита. Още повече време трябваше да мине, докато осъзная, че именно аз съм обектът на въпросното възхищение. Мъжът отдавна ме бе подминал, а аз все още стоях стресната на улицата – някъде между тийнейджърските ми спомени и мюсюлманите, излeзли на вечерна разходка в Сараево.

Толкова са близо България и Босна и Херцеговина – на няма 500 км една от друга. А хората са толкова различни – не заради разстоянието, а заради религиите и нагласите, с които израстват децата в семействата тук и там.

Една от най-близките ми приятелки в България е мюсюлманка. И тя, и съпругът й все ми питат: „Деси, толкова си хубава – защо все се мъчиш да отслабнеш?” Веднъж бях с тях през уикенда на гости у техни приятели мюсюлмани. Видяха ме една сутрин да тичам и домакинът ми каза: „Хубаво е да тичаш за здраве, ама гледай да не се свиеш твърде, че така си много хубава!”. При подобни реплики си слагам на лицето оная учтива, невярваща усмивка, с която възможно най-бързо да приключа темата.

През годините съм чела доста за племена, националности, общности, които не само

не смятат дебелата жена за отблъскваща,

ами направо й се кланят. В някои култури тя е върховен символ на женственост и плодовитост. В Нигерия дори има общност, в която преди сватбата жената трябва задължително да наддаде на килограми – затова я затварят и единственото, което тя прави, е… да яде!

Ние в България обаче сме научени, че дебелината е един от човешките пороци. За мен също е така – смятам пълнотата за непривлекателна и затова непрекъснато се боря с нея. Ако ще всички мюсюлмани по света да се изредят да ме убеждават колко съм красива, няма да им повярвам. Макар да ми се иска. Такива думи стигат до мен като през стъкло – чувам ги, но глухо. Не кънтят така звънко като ония думи от VII клас: „Огромен! Като теб!”.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара