Когато решихме да тръгнем за Монголия, попитах за напътствия една дружка, която вече беше ходила там. „Ще трябва да си наемете шофьор – каза тя. – Като се излезе извън столицата, няма табели с пътни указания. Местните се ориентират по звездите и по коритата на реките. То и пътища много-много няма. Чудесно помня нескончаемите преходи с джип по кози пътеки! Бях сигурна, че ще ми изпаднат вътрешностите от друсането“.
Колко наивна съм била – дори и последното изречение ми прозвуча екзотично!
Има много начини да се отиде в Улан Батор. Ние избираме най-традиционния след този да пристигнеш, яхнал кон – Транссибирската железница. След около 15-часово пътуване от столицата на Бурятия ето ни в монголската столица.
Въпреки че е разгарът на лятото, тя ни посреща с дъжд и студ. „Червеният воин“ – защото това означава „Улан Батор“– представлява невероятна сбирщина от жилищни блокове тип „Обеля“, по-модерни небостъргачи, от които стърчат кранове, схлупени дървени къщички и бели юрти, накацали върху калните хълмове. Част от улиците не са асфалтирани и ние, бодро джапайки в калта, осъществяваме първата си визита – на
древния будитски манастир Гандан.
Там веднага забравям неособено благоприятното си първо впечатление – манастирът е прекрасен! Главният храм, построен през 1838 г., служи за дом на впечатляващ 26,5-метров Авалокитешвара, считан за най-високата вътрешна статуя в света. Говори се, че във вътрешността му се съхраняват над 27 тона билки и два милиона свитъци с мантри. В краката на статуята на олтар са поставени снимки на Далай Лама – той е духовен водач и тук, откакто Монголия приема тибетския будизъм през XVI век. Гандан е най-главният манастир – той не само оцелява, когато през 30-те години на ХХ век по заръка на Сталин са разрушени над 700 манастира и са избити над 10 000 монаси, но и единствен остава действащ между 1945 и 1990 г., когато комунистите затварят всички останали свети места. След падането на Берлинската стена
вятърът на промяната повява и над Монголия,
където днес има свобода на вероизповеданията и будизмът съжителства основно с традиционния шаманизъм.
По цялата дължина и височина на стените на главния храм са подредени на етажерки стотици миниатюрни статуи на Буда на Дълголетието, облечени в ярки копринени роби. В манастира кипи живот – той приютява около 400 монаси и студенти, плюс Будистки университет, три колежа по будистка философия и колеж по медицина и астрология. А и немалко посетители има, заели са всяко свободно местенце под покривите на всеки храм. Разбирам ги – навън вали като из ведро и дъждът, макар и юлски, е неприятен и студен. И на мен ми минава през ум да се настаня удобно в някой ъгъл и да слушам песнопения до достигането на пълно просветление. Но спътничките ми Дани и Деси ме издърпват навън и продължаваме да крачим из калта, навлечени с дъждобрани.
Подминаваме Централния музей на монголските динозаври. Ех, че интересно – не знаех, че и динозаврите имат национална принадлежност. Още по-любопитен факт – на фасадата на музея се мъдрят познатите физиономии на Маркс, Енгелс и Ленин, размахали ръце пред гигантски знамена, а отзад настъпват пълчища работници, награбили чукове и автомати. Всичко
напомня първомайска манифестация,
макар нещо да ми убягва връзката с динозаврите. Дали пролетариите в революционния си устрем са избили и нещастните монголски динозаври, а после са съжалили за недоглеждането си и са им отворили музей? Или самите Маркс и Ленин са изобразени от находчив монголски скулптор като своего рода праисторически влечуги, символично казано, които вече ги няма, но чиито следи все още се забелязват навсякъде?
А ний кат същи динозаври умираме от глад. Настаняваме се в голям, лъскав и напълно празен ресторант с богати менюта на руски и английски. Дълго избираме най-чудни и представителни национални ястия, но когато накрая се опитваме да ги поръчаме, сервитьорът ни уведомява, че повечето от нещата в менюто ги няма. „Можем да ви направим омлети“, предлага той. Само ако са с яйца от динозаври, помисляме си ние и изскачаме обратно на дъжда. Настаняваме се в съседния ресторант – всъщност някакво „капанче“, съвсем дребно и неугледно, затова пък пълно с ядящи местни хора. Дотук добре!
Колко хубаво, че
братята монголци са приели кирилицата,
та изборът на храна е просто фасулска работа за нас: кеф ти банштай ногоотой шел, кеф ти жигнесен гурилтай, кеф ти хачиртай гоймон. А има и хавиргатай, цуйван и хуйцаа. Накрая се предаваме и просто напосоки поръчваме това, това и това. Вече сме толкова гладни, че ни е все едно дали ще ядем тефтел или хуурга. Вкусът на манджите не е толкова лош, колкото се опасявам. И макар дъждът навън да не спира, поне гладната смърт е отложена. Прокарваме си залъците с по чаша монголски чай – това е чай с овча лой, а понякога във водата за чая е варено и месо. Помага в студовете.
И ето че се озоваваме на централния площад – той е огромен, просто монументален, и е заобиколен с причудливи разнородни сгради и небостъргачи в различен стадий на завършеност. Централно място е отредено на националния герой Чингис Хан – име, с което всеки монголец е отраснал. Разбираемо – този човек е изградил през XIII век най-голямата империя в световната история. Дъждът ни насърчава да посетим и интересния Национален музей, където са изложени карти и статуи, вещи от бита, народни носии, които се гледат просто в захлас. Знаете ли, че създателите на „Междузвездни войни“ са се
вдъхновили именно от монголските носии
за дрехите, грима и прическата на кралица Амидала?
Улиците в центъра на града са чисти и украсени с цветя и най-различни статуи – например момиченце, седнало върху огромен слънчоглед, или пък въртящ се дервиш. Няма много запазени исторически забележителности, но поне още две от тях се оказват истинско бижу – храмът на Чойджин Лама, изпълнявал функциите на Държавен оракул, и Зимният дворец на Богд Хан, последния монголски владетел. Вечерта сме на фолклорен спектакъл – националният ансамбъл „Тумен Екх“ представя традиционни музикални инструменти, гърлено пеене, шамански танци, будистки ритуал, докосване до сърцето на Монголия наистина само за час и половина, но което си заслужава.
На другия ден ставаме в ранни зори – време е да открием автентичната Дива Монголия, степите, конете и свободата! В придължение на няколко дни ще пътуваме далеч от цивилизацията и ще спим в юрти при монголски номади. Впрягът ни се състои от древен сив ван марка „Хюндай”, за който се вижда от пръв поглед, че вече много е преживял и извършил на тази земя, но че все ще намери сили да повози и нас.
Имаме си шофьор, който не говори никакви езици освен родния си, но пък е добър и опитен и неведнъж по своя инициатива спира колата, за да ни покаже нещо любопитно – например гнездо с орлета, свито досами пътя на един стълб. И най-вече, имаме си усмихната екскурзоводка, още студентка, която знае английски и е тук да отговаря на всичките ни въпроси. Само дето е толкова уморена – късно на предната вечер се е върнала от друга командировка– че почти веднага след като се запознаваме, обляга глава на една от износените седалки и блажено заспива. Казвам това с огромно възхищение.
Да спиш в носещ се по монголски път стар ван
е все едно да спиш по време на десанта в Нормандия, докато други щурмуващи войници те мъкнат на раменете си върху носилка. Вярно, около ушите ни не свистят куршуми, но пък друсането е не по-малко.
Поемаме на югозапад, към Каракорум, летендарната древна столица на Монголската империя. От нея ни делят към 360 км. Монголия е огромна страна и на теория това разстояние е нищо, обаче на практика работата е друга. Там 360 км се равняват поне на 630, а 80-те км/ч, с които шофьорът ни хвърчи по магистралата, се усещат поне като двойно повече. Да, отначало има магистрала! Но тя е нагъната като ДНК, тъй като температурните разлики между лятото и зимата в Монголия са толкова големи – на практика от -35°C градуса до +35°C, че никой асфалт не може да ги понесе, без да се нагъне.
Сега си представете сивия ни ветеран „Хюндай”, който хвърчи пълен напред по път, съставен основно от бабуни, а вътре ние се тренираме в свободно излитане и свободно падане във всяка минута; с едната ръка си придържаме коремите, за да не ни изпадне я далак, я черен или бял дроб, че къде ще ги търсим после, а с другата сме се вкопчили всяка в ръкохватката си. Ах, тези ръкохватки – имам чувството, че и като сляза, ръката ми ще си остане по навик вдигната нагоре, все едно държа чадър, но без чадъра.
А колко пъти съжалих, че не са ни раздали каски!
На практика при всяко подскачане, когато главата ми се удря в тавана на возилото. „Една минута невнимание – цял живот смърт!“ – най-после разбирам дълбоката мъдрост на тези слова. И тъкмо когато си мислим, че по-вълнуващо няма как да стане, ванът ни изведнъж свърва вдясно – наистина се ориентира по коритото на река явно, защото табели няма – и поема по някакъв черен път, лъкатушещ между хълмовете. Ех, как на мига оценяваме останалия зад гърба ни асфалтов път, пък бил той и на бабунки!
А отвън през прозореца дефилират такива чудни гледки! Безкрайни зелени степи, докъдето поглед стига, стада крави и овце на свобода, препускащи табуни коне, хълмове, обсипани с цветя, а в далечината – назъбени планини. По едно време се появяват и двугърби камили и пясъчни дюни – стигнали сме полупустинната част. Сега пейзажът е съставен от зелена трева на първа линия, жълти пясъчни дюни на втора и високи сини планини на трета.
И тук-таме шепа бели юрти.
Спираме пред групичка от пет юрти – тук ще нощуваме. В тях живеят две семейства, всяко с по 3-4 дребни дечица. Те с радостни писъци заобикалят екскурзоводката ни, явно често я виждат. С нас отначало се държат доста резервирано, но после детското любопитство и дружелюбност вземат връх. Най-голямото момиченце е на около 12 и майчински се грижи за братчето и сестричките си, последната от които тъкмо е проходила.
Канят ни в юртата на домакините ни – тя изглежда уютно най-вече поради ярките цветове. Подът е покрит със светъл балатум. В средата има печка на дърва или торф, а коминът й стърчи над юртата, която има кръгла дупка на покрива.
Гредите, които придържат платнището, са боядисани в червено, жълто, оранжево и зелено; такива са и дървените скринове до стените. Леглата също са дървени и доста широки, на тях спят по двама или трима души. Например екскурзоводката ни ще спи с две от момиченцата. На най-високия скрин има саморъчен олтар с молитвени знаменца, снимка на Буда, снимка на Далай Лама като дете, множество снимки на семейството и накрая снимка на коне, изрязана от календар.
Юртата, в която ще спим ние, не е толкова шарена и уютна, в нея
има само дървени легла и масичка.
В лагера няма течаща вода и тоалетна, а намирането на закътано място за облекчаване е истинско предизвикателство в това равно място, където навсякъде тичат любопитни деца, а единственото скривалище са няколко туфи нисък треволяк. Освен стадо кози и овце и табун коне, домакините ни притежават и няколко камили и преди вечеря си спретваме чудна двугърба разходка до близките дюни.
Вечерята я приготвят няколко души, викат ни да гледаме. Най-напред в голям черен казан с вода слагат парчета овнешко; след това вземат горещи въглени направо от огъня и ги мятат във водата при месото, която тутакси кипва. Отгоре хвърлят картофи, моркови и лук, покриват всичко със зелеви листа и оставят да ври в продължение на час.
Овнешкото е най-монголското ястие. Опашките на овцете им са различни от тези на нашите овце – дебели и подвити, с форма на пилешка трътка. Научаваме, че лойта от опашката се смята за най-качествената и хубава лой и от нея се прави един от най-популярните монголски десерти – лоена торта. Започваме с все сили да размишляваме дали имаме воля да опитаме подобен специалитет, но екскурзоводката ни уведомява, че той се прави само зимата. Уф!
Стадата са разпилени по цялата степ,
та привечер домакинът ни яхва мотоциклет и вещо ги събира накуп около юртите. Там и остават за през нощта, а по-късно, докато си лежа в дървеното легло, блеенето и миризмата им не ми позволяват да забравя, че от стадото ме дели само тънкото платнище на юртата и че стига само да изляза, например „до тоалетна“, те тутакси свойски ще ме наобиколят.
Вечерта идва с един от най-прекрасните залези, които някога съм виждала – цялото небе се обагря последователно в жълто, оранжево, червено и теменужено, а когато слънцето се скрива, появяват се купища звезди, толкова ярки тук, далеч от градовете.
Дъждът, който ни е дал 24-часов отдих, на другата сутрин отново ни причаква и остава с нас целия ден. Додрусваме се до Каракорум със стария ван. От чудния град, възпяван в песни и легенди, от пищните палати и сребърните фонтани, от столицата на най-голямата империя в света не е останал дори камък върху камък – „суета на суетите и всичко е суета“. Днес там има музей, който разказва
необикновената история на Чингис Хан.
Има и прекрасен стар будистки манастир, за който един монах сънувал, че трябва да бъде съграден точно на това място, мястото на древната монголска столица. Недалеч има и друг любопитен обект – огромен каменен фалос, около който монголските бездетни жени обикалят и извършват специални ритуали, за да забременеят. Него ден няма нито една, но това е разбираемо в този проливен дъжд.
Вечерта спим на друго място, при друго семейство. Пейзажът явно е прекрасен, но има такава гъста мъгла, че едва се очертават призрачните силуети на някакви причудливи скали. Въпреки умората и мъглата правим кратка разходка на коне. Недалеч от юртите се възправя истински дървен нужник, който ни се струва върхът на лукса! А имаме и печка – мед ми покапва на душата, като виждам милата ни екскурзоводка да внася в юртата кофа въглища и да наклажда буен весел огън – ние си знаем колко ни е необходим, както сме подгизнали до кости след цял леден ден под дъжда. За да се компенсират тези нечувани благини, има все пак нещо, по-некомфортно спрямо предната юрта – дървените нарове са покрити само с тънко одеяло, няма дюшек, нито по-дебела завивка, на която да се легне.
Отпускам върху твърдото дърво премръзналите си немити кокали, набити от
десетки часове безумно друсане с ван,
към което по собствена воля сме прибавили и друсане на камила и друсане на кон; и докато слушам блеенето на овцете, които са на няма и една ръка разстояние до главата ми, един глас вътре в мен язвително се обажда: „Нали искаше приключения? Нà ти сега приключения!“ Но пък друг глас веднага го заглушава: „Да, точно такова приключение исках – различно, диво и автентично!“
На другия ден, преди да се качим на верния „Хюндай” и да отпрашим обратно на север, където ще посетим гигантска 40-метрова стоманена статуя на Чингис (която е много на мода, монголските младоженци ходят там да си правят сватбени снимки), ни очаква чудна гледка. Дъждът е спрял, небето отново е синьо, а пред юртата стои напето 4- или 5-годишно момиченце с рошава косичка и блеснали очи и ни наблюдава отвисоко, яхнало кафяв жребец. Гледаме го с възхищение – макар да сме чули вече, че тук децата се научават да яздят още преди да проходят. За миг детето ни се усмихва, а после подвиква на коня, обръща се и се отдалечава в галоп в степта. Малка дива и храбра ездачке, отгледана на свобода под звездите! Ще запазя образа ти като символ на родината ти и на това чудно пътуване, което не ми се иска да свършва.
0 Коментара