Съществува поверие, че който те захрани, ще станеш като него – на външен вид. Мен ме е захранил дядо ми. Докато майка ми шетала из къщи, той хванал 6-месечната Деси, топнал хубав залък хляб в чинията с боб пред себе си и ми го дал. Облизала съм се сладко. Майка ми му казала, че още съм малка за такава храна, а дядо ми отвърнал: „Я, стига! Виж само колко й харесва.“
През годините съм чувала тази история многократно – приемах я ту като шега, ту като проклятие. Защото дядо ми, Бог да го прости, беше дебел човек. Ходеше бавно. Панталоните му все висяха, защото трудно закопчаваше колана под големия си корем. Пъшкаше, докато обуваше чорапите си. Издишаше тежко, като седне във фотьойла, и веднага щом отдъхнеше, питаше баба ми какво има за ядене. Никога не съм го виждала да се опитва да отслабне. Почина рано от инфаркт.
Не знам дали това има общо с мен, но хлябът е моят грях на масата. Моят съблазнител и повелител. Него обичам най-много и той най-много ме проваля. Той е първото нещо, което изхвърлям от менюто си при диета, и първото, с което нарушавам обета си. Не знам дали имам кармична връзка с хляба, но точно така, както не помня първия си залък, така се забравям, посягайки към филията. Изгълтвам я. И втора, и трета. Чак тогава се усещам какво съм направила. Какво стана? Защо? Да ида да повърна? Да тренирам? Да започна друга диета? Да почета във форумите как се отразява нарушението ми на диетата? Такива въпроси почват да парят съзнанието ми. Но преди самообвинениeто, самоомразата и самобичуването в мен първо пропълзява парализиращ страх. От поредния провал. В главата ми като зли оси напират и други мисли:
Ще мога ли някога да се спася от тази зависимост?
Защо за стотен път се провалям? Слаба, слаба психика, Десислава! А искаш слабо тяло, не слаба психика! Съкрушена си казвам, че съм като наркоманите, които всеки път така се провалят, щом решат да откажат дрогата. Въпроси като камшични удари, а хлябът е вече в стомаха ми и вместо да сладни, тежи – най-вече на съвестта ми.
Близките ми, които четат това, сигурно ще се учудят, ще решат, че си измислям. Че аз никога не ям хляб! Да, защото го правя тайно. Така е още от V клас, когато научих първия си житейски урок, свързан с обществената нагласа към дебелите: „Дебел човек не яде пред другите, ако не е готов да понесе вината за всички иначе тайно изядени вредни неща”!
Случи се в V клас. Чаках часовете на сестра ми да свършат, за да се прибираме заедно от училище. Стоях облегната на парапета пред главния вход, гушнала един хляб, купен за вкъщи. „Добруджа”. Продаваха ги някога в малки уютни хлебарници със запарени стъкла, без найлонова торбичка. Беше топъл, мек, с хрупкава златиста коричка. Гушках го и гризях крайшника – любимо занимание на децата от моето поколение. Така убивах времето до края на часа. И ето, че звънецът би, от входа се изсипваха на групи ученици. Няколко момчета от горните класове се разкрещяха: „Хей, вижте я свинята как е захапала цял хляб! Ще ти стигне ли един за обяд, свиньооо?” Последва бурен смях. Те се разтичаха из двора, забравили изреченото на мига. Но мен тези думи ме порязаха. Натрошиха ме на трошички. Разплаках се.
Скрих от сестра ми случката и не казах на никого. Вкъщи си отрязах дебела филия хляб, намазах я с лютеница и я изядох. На първата хапка мразех момчетата. На втората почнах да се успокоявам. В края на филията се чувствах добре – с пълно стомахче, у дома, на сигурно, няма го външния свят, в който се гледа само външният вид. Бях убедена, че утре ще съм забравила историята. Легнах си спокойна. Но на сутринта се събудих с думите на момчетата, които кънтяха в ушите ми… Случката остана завинаги в мен. И урокът, че няма по-грозна гледка от дебел човек, който яде на улицата – особено хляб.
И до днес не нося открито в ръцете си хляб, баничка или вафла, каквото и да било недиетично нещо, дори да е купено за децата ми, за мъжа ми или за приятел. Защото който ме види, ще си помисли, че свинята си е купила да се тъпче. А аз не мога да понеса поредния упрек в погледа на околните – „Затова си свиня, погледни се”. „НЕ Е ЗА МЕЕЕН! АЗ СЪМ НА ДИЕТА!“ Крещя мислено. Но другите не чуват. Те си знаят – дебелите са свини, защото плюскат!
Днес ям черен хляб. Когато не съм на диета, т.е. в дните между поредната развалена и старта на някоя нова. Обичам го! Колкото по-черен и по-твърд, толкова повече го обичам. Дали е ответна реакция на меките хапки бял хляб от детството, които сега усещам в меките части на тялото си? Не знам. Но обичам черен хляб. Обаче и той ми е забранен, когато съм на диета. Зарекла съм се, че няма да го ям. Дори тайно. Дано този път издържа.
0 Коментара