Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Д-р Мила Бобадова, известна в социалните мрежи под името Козата Ани, е ветеринарен лекар и основател на клиники “Добро хрумване!“. През 2011 г. д-р Бобадова получава наградата на публиката на Български хелзинкски комитет “Човек на годината” за активната й дейност по темата за насилието над животните, в следствие на която особената жестокост към животни и боевете с животни са квалифицирани като престъпление в Наказателен кодекс. Няколко месеца по-късно, д-р Бобадова е включена в класацията “100 най-влиятелни жени на България” на списание Капитал.
Д-р Бобадова е асоцииран член на European Society of Veterinary Dermatology. Учредител и Председател e на Българска Асоциация по Ветеринарна дерматология.
Защо се съгласи да участваш?
Психичното здраве е много интересна тема за мен, а в същото време е силно подценявана у нас. Например един от ужасяващите ме факти е, че няма Спешна психична помощ. Т.е, ако видите човек, който тича гол по улиците, няма как адекватно да му помогнете. Ако просто звъннете на 112, ще го приберат в полицията, където, съгласете се, не е точно мястото, на което специалист ще работи с този човек, а често този акт просто ще влоши нещата за един човек, който просто има нужда от помощ.
Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло?
Никога не съм подлагала това на съмнение. Но и в семейството ми никога не се е говорило по тези теми. Отчитам това като грандиозна грешка, която, надявам се, ще поправя. Винаги просто съм се приемала като цяло – разум и тяло. Но съвсем наскоро осъзнах, след кратко проучване, че всъщност мъжете не разбират терзанията на жените заради пол и тяло, не защото са тесногръди или изначално зли. А защото не знаят. Знаете ли, мъжете около мен бяха искрено изненадани, когато един ден просто им заговорих, какво е да си жена в обществото ни. За това, че непрекъснато сме подложени на сексуален и не само тормоз. Например мъжът ми никога не е виждал ексхибиционист на живо. Тях просто ги е страх от мъже и се крият. А аз му разказах за моите срещи с такива хора, които продължават до ден днешен. За опипването в градския транспорт. За лепкавата течност на полата ми след едно возене в градски транспорт. За отъркването пак там. За подсвиркването, подхвърлянето на реплики при разминаване на улицата, за опитите да те прегърнат, опипат и целунат непознати мъже на обществени места. Всичко това се случва на същото място, в същата среда, в която и мъжкото ми обкръжение живее, но не го виждат. И това е нормално. То не е защото са слепи или глухи, а защото не е насочено към тях, а и е скришно от тях в по-голямата си част. Те просто не знаят за този свят. Чували са за него, но не осъзнават, че е в такава близост до тях. Затова е добре да се говори с любимите ни мъже за това. Срещнах невероятна подкрепа.
Как се е променялo отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътят, по който е минало самочувствието ти до момента?
Винаги съм била с пищни форми. Била съм обиждана. Била съм наранявана. А големите гърди в началните класове бяха причина за постоянен тормоз. Търпяла съм хиляди смешки, закачки и подхвърляния заради формите ми. Физически тормоз също. Баща ми дори ме е обиждал за това. От друга страна жените с нестандартни размери са подложени на моден геноцид. Всички, извън стандартните размери. Кльощавите ми приятелки пазаруват от детски щандове до ден днешен. А „големите“ дами са принудени да носят дрехи в скандални форми и цветове. Сякаш щом си извън нормата нямаш право на яки дрехи и модерен стил. Това всъщност е била основната ми битка. От теткински десени и модели да се приведа във вид, който да не ме засрамва. Но последните години открих онлайн пазаруването и за щастие в ЕС този проблем го няма. Когато намерих първия такъв магазин помня, че се обадих на съпруга ми и му казах: „Аз съм в рая“, а той се смя от сърце и ми отговори „Харчи, маци, пръскай кинти до полуда!“. Това е и една от причините да го обичам толкова много. С годините се заобиколих от хора, които ме приемат такава, каквато съм и ме ценят, но това беше дълъг път, съпроводен с много болка, обида и смазано самочувствие. Днес… днес вече не е така. Знам коя съм, каква съм, какво мога и тялото ми – женско и извън нормите – е просто факт от цялата съвкупност от неща, които съм. Тук е и мястото да споделя, че често хората ми казват, че изглеждам така, че искат просто да се гушнат в мен и да заспят. Еми, яко е :)
Чувствала ли си се оценявана и отхвърляна/приемана заради начина, по който изглеждаш (отрицателен/положителен)?
Оценявана – не. Отхвърляна – да. Но това е пътят, по който съм минала и днес съм това, което съм точно заради този път. Всичко, което се случва, е поради някаква причина, а аз вярвам, че това е важно за оформянето ни като личности. Никой не може да промени това, дори сега тепърва да трябваше да вървя по този път. Така че няма какво да се вайкам. Така е трябвало да бъде. Днес трудно някой си позволява да подходи по кофти начин към мен. Защото първо няма да ме изненада, а отговорът ще е силен и нетърпящ възражения. А и защото вече съм силна жена, с позиции в обществото и професията си. Хората, които не ме познават, малко се страхуват от мен :)
Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можела да се справиш с тях (страховете) и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Всички имаме страхове. Аз, като една амбициозна кучка, например се страхувам от провала. Но потърсих помощ за друг страх. Осиновяването. С мъжа ми сме от 20 години заедно и нито щъркелът, нито пчеличките, ни донесоха дете. Не съм от жените, които виждат в това драма. Така е трябвало да стане. А и не смятам, че имам най-прекрасните гени, че да се налага да ги предавам някому. Тая вина трудно бих поела, ако трябва да сме съвсем откровени. И по тази причина решихме да осиновим дете. Вече година и половина чакаме, а аз ходя на терапия от 3 години. Подготвям се. Искам да съм отговорна. Страх ме е, че ще предам някои модели на поведение на това дете. Че ще го обременя с проблемите си, с умората си, с припряността и нервите си. Всички мислят, че това биха били проблеми на емоционалните хора. Уверявам ви, като един строго рационален човек, за мен тези страхове са повече от огромни. Боря се със себе си, за да не осакатя това дете, а да го превърна в истински смислен човек. Ноооо, ще видим в крайна сметка, какви ще ги сътворим с мъжа ми.
Какво е отношението ти към майчинството? Какво означава за теб „майка“ и каква е ролята й? Има ли за теб часовник?
Никога не ми е било фикс-идея. Никога не бих се подложила на стимулации или инвитро. Майка ми умря от рак на гърдата. Няма нужда да се подложа на процедури, да родя и после да изоставя този нов човек, защото просто ще съм умряла. Не искам това дете да минава през това, през което аз минах, погребвайки майка си като дете. Затова, в този смисъл, за мен майка не е тази, която те е родила, а тази, която те е направила човек. Особено за едни деца. Защото по документи „майка“ е и онази жена, която изостави болното си дете в болницата и то след 3 дни почина сам само, сред непознати. С кое е тя по-добра от жената, която ще осинови дете и ще му даде обич, топлина и бъдеще? Това са глупости. Както и това с часовника. Трябва да спре тази мантра с „тик-так, времето тече, кога ще станеш майка“. Не можем да си представим размаха на зловредността, която това непрекъснато побутване на жените, че времето и яйцеклетките им свършват и задължително трябва да се ражда, поражда! Стотици притиснати жени взимат прибързано решение и резултатите са бомба със закъснител, защото това напрежение неминуемо се отразява на децата и така, една безкрайна спирала от грешки, и нови грешки, и нови грешки.
0 Коментара