Атанас Пенев, както е името му по рождение, вече 30 години е Наско от Б.Т.Р. Музикантът сам казва, че фамилията му е именно Б.Т.Р. Изявява се за първи път на сцена в детската градина с песента „Аз професор съм голям“. Пее в Ансамбъла на Строителните войски, а след казармата започва работа в НИМХ към БАН, като аеролог. През 1993 година става вокал на Б.Т.Р.
Снимки: Личен архив
Наско не отговаря на образа на типичния рокаджия. Не може да го видите по първите страници на жълтите вестници, независимо дали заради скандали, алкохол или жени. Той е щастливо женен за сръбската оперна певица Ивана Албрехт. Има и голяма дъщеря – Мартина, която е актриса.
Наско и Б.Т.Р често застават зад различни каузи. Тази, която не изоставят през годините е борбата с наркотиците. Въпреки, че са били на една сцена с големи звезди и техни кумири – като Глен Хюз, Джон Лоутън, Рони Джеймс Дио, Дейвид Ковърдейл и др., момчетата от групата никога не са парадирали с това.
Наско е екипен играч, каквито са и останалите музиканти от Б.Т.Р. Това е и една от причините бандата да има вече 30 години успешна музикална кариера, която включва 13 студийни албума и над 50 видеоклипа. 15 от песните са включени в учебниците по музика за начален и среден курс на образование в България. През тези три десетилетия Б.Т.Р. прави над 5000 концерта само в страната, както и турнета и концерти в Азия, Северна Америка и Европа.
Тази година Б.Т.Р. ще отбележи юбилея с турне в цялата страна. Началото ще е в Стара Загора на 27 юни. След това групата ще направи концерти във Варна – 2 август, Бургас – 9 август, Пловдив – 14 август, Плевен – 28 август, и Велико Търново – 29 август. Финалът на турнето „30 години Б.Т.Р“ ще бъде в зала 1 на НДК в София на 20 ноември.
Паралелно с турнето, бандата работи и по първия си концертен албум, който се очаква да излезе тази година заедно с юбилейна плоча и диск „30 години Б.Т.Р.“.
Групата стартира и европейско турне – на 30-и
май във Виена. Следват Цюрих, Лион, Бордо,
Памплона, Мадрид, Валенсия, Палма Де Майорка, Карлсруе, Люксембург, Брюксел и Амстердам
В едно интервю, отпреди почти 10 години, ми каза, че фамилията ти е БТР. 30 години я носиш. Каква е равносметката?
Да, така! Хората ме знаят като Наско от Б.Т.Р., а Атанас Пенев не им звучи познато. И добре, че е така. Равносметката е хубава, защото за тези 30 години ние, всеки един от нас, постигнахме нашата детска мечта – да бъдем в група, да имаме концерти, хората да пеят нашите песни. Да се срещнем с нашите кумири.
Вие сте щастливци, били сте на една сцена с почти всички от вашите кумири.
Абсолютно. Щастливци сме. От друга страна, това не ни прави спокойни и мързеливи, а напротив – кара ни да искаме още. Ние сме гладни и за нови песни, и за нови концерти, и за всичко, което е свързано с музиката.
За да оцелее Б.Т.Р. толкова години, доколко е важно с другите момчета от бандата да сте приятели? Впрочем, песента „Там където“, която е в колаборация с Иван Лечев, е едно чудесно послание за приятелството.
Винаги казвам, че 30 години брак не е лесно, а още по-трудно е, когато става въпрос за повече хора. Така че – да, приятелството е важно. През годините запазихме приятелските си отношения и поставихме егото на последно място. То е затворено дълбоко, защото егото е единственото нещо, което пречи и на екипната работа, и на човек като цяло да живее щастливо.
И ако един от вас го имаше в повече…?
Той щеше да си тръгне.
„Можеш ли да дойдеш там, където…“? Къде е това „там където“ в твоя случай?
В моя случай „там където“ е в сърцето. Наскоро гледах един филм, в който се казваше, че домът е там, където сме ние двамата с теб. Не е важно къде живееш – дали си в Ню Йорк, в София, на село, дали живееш на 30 или 300 кв.м. Домът е дом там, където сте двамата, където е семейството. Ние сме живяли и на 50, и на 500 квадрата. Домът е там, където е сърцето.
Правите голямо турне по повод 30 години Б.Т.Р. Искате да споделите този път с вашите фенове. Как би описал този път, начертан от вашите песни?
Хубав въпрос, не съм се замислял. Тънката червена линия, която следваме от години е тази – да бъдем искрени, да говорим за нещата от живота. Още с албума „Б.Т.Р. ’97“ говорим за човешките взаимоотношения, за себеизразяването – например чрез песента „Хвани живота си в ръце“. В „Там където“ става дума за приятелите, „Равносметка“ е друга такава песен по текст на великия Александър Петров. Става въпрос за неща, в които ние сме възпитавани и в които всяко едно дете трябва да бъде възпитавано – за отношението към приятелите, към семейството, за предателството, че честността, за това кое е добро, кое подло, кое красиво и кое не. Старали сме се да следваме тази линия, но в същото време да не сме назидателни.
Ние също израснахме с нашата музика – и не само в музикален аспект. И пак казвам – важно е да показваме нещата от живота с нашите песни, но да не сме назидателни. Песента „Спасение“ стана химн в борбата срещу зависимостите, защото не бяхме назидателни. Това е тайната – можеш да покажеш, но не можеш да кажеш на някого да не взима. Решението е единствено и само на самия човек.
„Спасение“ стана химн в борбата с наркотиците, кауза, която никога не сте изоставяли. Има ли каузи, които още чакат своите посланици?
Те са много, за съжаление. И това е така, защото живеем в една слаба държава, не казвам страна, защото страната ни е най-красивата в света, но държавата с нейните управници – не. Най-яркият пример е Българската Коледа. Държавата не може да помогне, затова ние хората събираме пари, за да се купят неща за различни болници. Не бива да е така. Така че – да, има много каузи, които все още чакат своята песен и внимание.
„Как да живеем днес. В тези вълчи времена. Знам всичко се продава. Дори и твойта душа. Грешката не е в тебе. Грешен е света…“ ( „Вълчи времена”, бел.ред ). Грешен ли е светът?
Грешен е. Винаги е бил такъв, но това не означава, че трябва да гледаме черно на него. Светът е едно прекрасно място с много красиви хора. Просто има една малка част от него, която разваля цялата картина.
Да, вълчи времена са. Тази песен е писана 1999-2000 година. Тогава бяхме на излизане от един много тъмен период от новата българска история. Искаше ми се да кажа, че вече не е така, но светът, който е потънал във войни, конфликти и лицемерни названия на операции, ме опровергава. Не говоря само за Русия и Украйна, но и за това, което се случва в Израел.
Ти си от поколението, у което имаше най-много надежди, свързани с промяната. Вероятно 100 надежди. Колко от тях умряха? И защо се случи така?
Този отговор ще е много дълъг, ако се впусна в разсъждения и ако искам да съм изчерпателен. С всяко едно израстване и с всеки един живот е така – понякога човек трябва да се откаже от своите мечти и надежди, друг път просто не се случва, защото такава е конюнктурата или са му попречили други хора. Но ние не страдаме от това, че сме загубили някоя и друга мечта и надежда. Винаги сме били оптимисти, без това да означава, че гледаме през розови очила. Точно този оптимизъм ни остави в България и не направи така, че да заминем другаде. Този оптимизъм се вижда и в текстовете на песните ни.
Хващам се за част от тези текстове, за да те попитам – чувствал ли си се някога като храбър оловен войник?
Да. Деветдесетте години на миналия век бяха малко странни за българската музика и за българските музиканти. Опитвахме да намерим себе си. Много от колегите, включително и ние, издадохме албумите си на английски език. Защото си мислехме, че сме част от света, в музикално отношение, но сме се заблуждавали. Оказа се, че е малко по-сложно, отколкото ни се искаше. Още през 1995 година вземе решение да правим музика на български за България. Албумът „Б.Т.Р. ’97“ издадохме на български език. И след това, малко по-малко, трябваше отново да приучим българската публика на български артисти, защото имаше една голяма дупка между 1989 и 1995 година, в която нито старите артисти се появяваха, нито ние младите все още имаше какво да покажем. И трябваше да сме оловни войници, трябваше да се борим за нашето място. Борбата беше обща – наша и на публиката – да намерим себе си, да намерим българското.
А коя е твоята сила? Вашата – на Б.Т.Р.?
Музиката. Сега са много популярни всички тези филми, които гледам с удоволствие, за супергероите. Нашата суперсила е музиката, да накараме хората, особено когато сме на живо, да забравят всичко освен музиката, освен преживяването по време на концерта, и после да си тръгнат с усмивка.
Ако твоята съпруга беше песен, как щеше да звучи?
Щеше да нещо като „Барселона“ на Фреди Меркюри и Монсерат Кабайе. Защото в една песен, както и в живота, и специално при нас, трябва да има и интимни моменти, и бурни моменти, и помпозни моменти, това е животът.
А кога ще направите ваша „Барселона“?
Цял свят се опитва да повтори успеха на „Барселона“, но има само една „Барселона“. Един ден ще имаме наша, но друга „Барселона“.
Да се върнем отново към някои от текстовете на песните ви, като например „Мечти“. Какво ти дава крила? Кога летиш?
Музиката е моето вълшебно място. Домът е моето убежище и там се чувствам сигурен и защитен, но сцената е нещо, което ме пренася над облаците.
Стана дума, че сте щастливци, защото сте били на една сцена с вашите кумири. Може ли обаче да наречеш някоя от тези срещи съдбовна?
Всяка една среща е съдбовна по собствен начин. Дали ще е Кирил Маричков, Данчо Караджов или Рони Джеймс Дио, Глен Хюз, няма значение. Всички тези срещи са важни за нас. Като млади сме били на концертите на „Щурците“, „Сингал“. Да делим една сцена с тях е сбъднат сън, мечта.
Но като питаш, може би първата ни среща с Джон Лоутън беше такава. През 2000 година се видяхме с него в една зала, той свиреше преди нас и остана да ни гледа. Накрая дойде, запознахме се, побъбрихме си половин час и накрая каза: „Ако решите един ден, аз съм насреща“. Това беше съдбовна среща. След нея ни свързва 20-годишно приятелство.
Урокът, за който си благодарен?
С една дума – смиреност. Смята се, че в един концерт артистът, който и да е той, който е на сцената, е центърът на света в момента. Но е важно да си честен с публиката, да си отдаден на публиката, тя го заслужава. Трябва да си смирен и скромен.
В песента “Кръговрат” пееш за там, където бил си преди и оставяш безброй следи. Ти какви следи искаш да оставиш?
Тези, които вече съм оставил. Хората да излизат с усмивка след концерта и това да им остане спомен за цял живот. Може да не помнят песните, които сме пяли, може един момент да са запомнили само от концерта, но да имат спомен.
А какво искаш да предадеш нататък – чрез творчеството си и чрез дъщеря си?
Това са две различни неща, но в същото време са свързани. С едно изречение – това, което сме оставили. Имаме много песни в учебниците по музика. Те са там, защото имат стойност, колкото и нескромно да звучи, но е така. Иска ми се да оставим това, за което говорихме в началото на разговора ни – посланието за правилните неща в живота.
Такъв съм се опитвал да бъда и с дъщеря си. Много съм горд с нея. Тя е отдадена напълно на това, с което се занимава. Тя е актриса, завърши НАТФИЗ, влезе в Народния театър. Радвам се, че тя израства като един много сериозен млад човек, който много добре знае какво иска.
Как си представяш турнето „Б.Т.Р. 50“?
Силно се надявам да бъдем все такива оптимисти, да сме здравословно добре. Ето, Кирил Маричков още пътува по концерти, нека бъдем и ние като него. А защо не и да сме като „Ролинг Стоунс“. Надявам се да успяваме да носим същото чувство на хората, както сега.
0 Коментара