Пейчо Кънев е поет, преводач и редактор. Автор е на 12 книги с поезия и един сборник с разкази, издадени в България, САЩ и Индия. Той е сред най-публикуваните съвременни български поети на английски език, с множество публикации в литературни списания и антологии в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Индия и други страни. Превел е от английски език 40 книги, като сред тях са Нобеловите лауреати Сол Белоу, Джон Максуел Кутсù и Ърнест Хемингуей.
Снимки Светослава Мадарова
Неговата последна книга на български език „Писма до Цветаева“ („Библиотека България“), е възвишен емоционален разговор с голямата поетеса Марина Цветаева, чийто рожден ден отбелязахме през октомври. За вечността на колосалната поезия, за болката и оцеляването, за паметта и идентичността разговаряме с Пейчо Кънев.
Вие сте най-публикуваният съвременен български поет на английски език, с повече от 900 публикации в световни издания. Можем ли да предположим колко изнурителен труд, болезненост и безсънни нощи стоят зад тази статистика?
Всъщност, вече са доста повече, но някъде след хиляда спрях да ги броя. Просто количеството престана да ме вълнува толкова. Иначе аз изобщо не съм от мрънкачите, така че болезненост и безсънни нощи няма. За мен писането е удоволствие и никога не бих го усетил като изнурителен труд. От друга страна големият американски писател Кормак Маккарти, който си замина през юни тази година, казва за писането на романи: „Не ми е интересно да пиша разкази. Всяко нещо, което не ти отнема години от живота и не те докарва до самоубийство, рядко си струва да се върши”. Кормак е изключителен майстор на мрачната поетична проза, а аз понякога пиша мрачна прозаична поезия, каквото е и последната ми книга „Писма до Цветаева”.
Колко е важна честността в поезията?
Ужасяващо важна – до крайност! Трябва да си напълно честен, първо със себе си, а след това и с читателя. Дори и лека доза фалш да има, лесно ще се усети, от всеки, който се докосне до поезията ти. Това е нещо като женски гърди с импланти – дори и леко да ги докоснеш, веднага ще усетиш. А и по-голямата част от нещата, които пиша са автобиографични и както се казва „по истинска история”, следователно винаги трябва да съм честен, дори и да ме заболи от това.
Къде поставяте смирението в писането по скалата оцеляване – самоунищожение?
Писането често има терапевтични функции при мен, помага ми дори при ежедневните ми банални битовизми, кара ме да се чувствам по-цял. Явно така е и при много хора, особено след навлизането на социалните мрежи в животите ни, виждате какъв библейски порой от поети и писатели се появи. Но това е нормално – всеки иска да разкаже своята история, желае някой да му обърне внимание, да се почувства някак важен. А относно самоунищожението. Мисля, че всеки човек го прави под една или друга форма. Или както казваше героят на Тайлър Дърдън в култовия роман на Чък Паланюк „Боен клуб”: „Само чрез самоунищожението мога да открия по-висшата сила на своя дух”. Понякога и аз съм човек на крайностите, понякога съм смирен, но по-скоро и по-често е първото.
В изключителните Ваши „Писма до Цветаева“ изразявате онази вече позабравена почит към колосалния талант. Въпрос на идентичност или на убежище е паметта за Вас?
Всъщност, тази книга изобщо не беше замислена като книга. Написах я преди повече от три години единствено за себе си, заради емоционалното състояние, в което се намирах. И това беше. Две години по-късно, две прекрасни дами, независимо една от друга, ме попитаха дали имам нещо ново за четене, което не е издадено. Изпратих им този ръкопис. След прочитането му и двете ми казаха да го издам, като се аргументираха доста интелигентно защо смятат така. И така. Книгата стана факт. Но да Ви отговоря на въпроса. Огромните поети като Марина Цветаева няма как да бъдат забравени, без значение дали аз или някой друг пише или не пише за тях. Те са много горе над нас, в една друга йерархия стоят. А паметта за мен е нещо като слагане на отпор срещу забравата, затова често пиша за хората, които съм обичал и вече ги няма – буквално и преносно, пиша за приятелите, които са далеч от мен, пиша за жените, които съм обичал. Предполагам, че паметта за мен е и двете неща – и идентичност, и убежище. Писателят Иван Пауновски казва: „Паметта е може би най-силното нещо, което се бори с времето и го надвива“. Силно се надявам това да е така.
Какво научихте за Марина Цветаева от тези разговори? А за себе си?
Едностранната ми връзка с Марина Цветаева е изключително топла и платонична, но в същото време от разговорите с тази поетеса с крайно трагична съдба разбрах, че човек може да заобича някоя жена и без никога да я е срещал, а какъвто е тук случаят – и никога няма да я срещне. За себе си открих, че писането, освен всички други удоволствия, които ми носи, може да ме измъкне и от тежка депресия. Тази книга е доказателство за това.
Кой неин стих би описал най-добре днешния свят?
За цялата нейна поезия спокойно могат да се използват клишираните вече определения като безсмъртна, вечна и вездесъща, така че много от стихотворенията ѝ биха свършили тази работа. Един друг гениален руски поет Йосиф Бродски казва за нея следното: „Цветаева е уникална в световната поезия, защото почти всяко нейно стихотворение започва от горно До”. Какъв страхотен комплимент!
Какви думи бихте искали да прочетете в отговор, ако имате право на едно писмо от нея?
Примерно думите, които тя написва в писмо до поета Райнер Мария Рилке, в когото е била силно влюбена, но така и не успяват да се срещнат: „Искам време, седмици, месеци – дъждовни предградия без хора. Искам сутрини с теб, искам сутрините ми да започват с теб”.
Казвате, че животите ни са книги, които никога няма да прочетем докрай. От какво се страхуваме най-много, когато сме сами със себе си?
В „Писма до Цветаева” написах следното: „Ние сме създадени от космически прах, безкрай и болка. Затова сме изпълнени със страхове. Ето някои от моите: злобни кучета; големи височини; всякакви змии; нормални жени; мъртвородено дете; крайна самота; отровни гъби; черна депресия; да бъда лъган; Америка; трима мексиканци с ножове; доктори и операции; слепота; дивата природа; пристигащото метро; да полудея безвъзвратно, повече от това; писането; падащи самолети; разярена тълпа; спрял часовник; горящи къщи; бомбардирани деца; телефон, който никога не звъни; да признавам страховете си; да се изгубя в мрака; да си замина необичан; краят на живота; това, че може да не видя отново мъртвите хора, които съм обичал…”. Предполагам, че всеки човек може да си състави свой собствен списък, като този.
Какви са мъжете и жените на днешния свят?
Наскоро прочетох страхотната книга „Когато Господ ходеше по земята” от Никола Радев, в която той разказва забавни и тъжни спомени от студентските си години в Москва и в същото време ги преплита с много майсторски написани очерци на някой от големите руски писатели: Толстой, Чехов, Достоевски, Гогол, Тургенев, Паустовски… Към края на книгата споделя една мисъл на Максим Горки: „От жената, както и от смъртта, не можеш да избягаш никъде”. Иначе предполагам, че мъжете и жените от древна Александрия и древна Елада до днес не са се променили особено.
Само през болката ли е възможно щастието от съществуването?
За да отговоря на този въпрос, отново ще цитирам Марина Цветаева. В едно свое писмо до големия руски поет и писател Борис Пастернак, в когото също е била лудо влюбена и двамата си пишат в продължение на десет години, но за жалост така и не успяват никога да се срещнат, тя казва: „Знаете ли защо съществуват поетите като нас? За да не е срамно да се казват най-болезнените неща”. Изключително силно вярвам в тези нейни думи.
0 Коментара