Вечер. Уморена майка разпитва уморена третокласничка:
–  Какво обядвахте днес в стола на училището?
–  Гадни пилешки кокали с гаден бял сос.
– Чак пък гадни… Не ги ли яде?
–  Не! Въобще не си купих купон. Взех си баничка от бюфета. Ама и тя беше една – хем мазна, хем твърда. Лили и Еми ходиха за пица, но тя е по един лев, а ти ми даваш само по 50 стотинки…
Има доста семейства, които наистина не могат да си позволят повече от 50 стотинки за училищния обяд на детето. Цял късмет за тях е в училището да има стол. Отделен въпрос е, че екстрата там да готвят и вкусно вече е от областта на фантастиката.

purse-738096_640

Има два варианта.

1. Хлапето, тренирано от постоянната липса на работещата майка, е свикнало да приема безропотно всякакви буламачи.

2. Рано изкласилата му самостоятелност го тласка към други решения. Споменатата вечна баничка /кифла, кроасан/ – е едно от възможните. Има и по-атрактивно – търсят се източници на доходи, които да увеличат наличните 50 стотинки до въжделението левче, равнозначно на пица/хотдог, хамбургер и т.н.. Тук най-много шансове имат отличниците.

Дадено за преписване домашно върви около 50 стотинки.

Може да стигне и левче – в зависимост от предмета и класа. Онези, които рисуват добре, също нямат проблеми. Въвеждат тарифа за ефектно оформени покани за рождени дни, любовни писъмца или лексикони. И си попълват бюджета. Тези, които не умеят да рисуват, могат да разчитат на колекционерските, музикалните, запалянковските страсти. В ученическите години няма имунизирани срещу тях. Искаш да си попълниш албума с лепенки на Барби? Или да си презапишеш диск на Мишо Шамара? Или да си имаш календарче от световното по футбол? Плашай! Тук тарифите са по-високи, за да има за всички, които участват в осигуряването на продукта, а системата е сложна почти като в търговска верига.

Добре или зле е детето още от малко да се прави на бизнес-мен? Да развихря самодеен маркетинг, да пресмята пари, да търгува, да печели? Всъщност нали то расте в „условията на свободния пазар“? Нали отляво и отдясно, вкъщи, в училище, от телевизията постоянно го заливат със сметки и суми, с поуки как да преуспее, с

приказки като за Рокфелер и ябълката?

Тогава няма нищо по-естествено детето да подхване играта и да усвои основите на математика чрез житейски примери със стотинки и левчета. Болезненото в тази игра е, че тя има и остър социален оттенък. Децата много рано осъзнават разликите в статута – един от класа има 50 стотинки за обяд, друг разполага с по 5 лева всеки ден. Вторият, разбира се, е предпочитан за компания – може да почерпи. Това обаче буди и завист, и озлобление: „Защо той има повече от мен? С какво е по-добър?“ Най-често с нищо. Просто родителите, които имат повече възможности, не винаги имат достатъчно педагогически усет и не се замислят върху развращаващия ефект на финикийските знаци за собственото им дете, а и особено за другите деца около него.

Главно оттук идват и опасенията на доста детски психолози, които настойчиво

апелират на хлапетата изобщо да не се дават пари.

Уви, това едва ли е приложимо в условия като нашенските. Тук практически липсва система за осигуряване на пълноценно хранене на учениците. Ако ученическите столове бяха, каквито би трябвало да бъдат, тогава наистина би могло всичко да се организира с някаква такса, която родителите да внасят директно, Както и става в някои елитни частни училища. Но след като това не е уредено масово, е неизбежно на детето да се дават пари за закуска или за обяд, а често и за двете.

Въпросът е колко да се дава.

И тук не става дума за минимума, който обидно голяма част от българските семейства си позволяват едва, а за криворазбраната щедрост на родителите с по-солидни финансови приходи. 5 лева са порочно много за един ученик. Със сигурност повече от половината няма да се изхарчи за ядене, а за глезотии. Може би за невинни играчки. Или за сладолед, който често върви ръка за ръка с ангината. Или за компютърни игри, интернет клуб, които пък изкушават да се бяга от час. Бедата може да е и по-голяма – игрални автомати, цигари, алкохол, дрога…

Вярно, липсата на пари не е гаранция, че опасните изкушения няма да си намерят източници за финансиране. Вече изредихме някои от най-баналните начини за увеличаване на ограничения ученически бюджет, широко практикувани из софийските училища и употребявани обикновено за утоляване на най-семпли нужди – отбиване в „Макдоналдс” след часовете, купуване на нашумял диск…

Тоест и да ги ограничаваме съзнателно откъм средства,

днешните деца се изхитряват да си ги набавят

И то съвсем легално, без измами и кражби, каквито, разбира се, също има, но те са проблем от съвсем друго естество. Затова решението на дилемата „за” или „против“ ученическите джобни пари може би пак трябва да се търси в „златната“ среда – малко пари и много разговори. Да не се дават повече, отколкото са нужни за закуска и обяд. И да се насочи вниманието на детето към реалния околен свят, Към разликите във възможностите на различните семейства и към отблъскващия ефект от парадирането с по-добър финансов статус. Към степенуването на нуждите и глезотиите. Към преходната стойност на материалното. Задачата не е от леките, защото самото ни общество още не е узряло за разумен баланс в отношението към парите поради простата причина, че в бита на повечето от нас днес те отчайващо не достигат. Лошото е, че

докато се караме с половинките си за семейните харчове,

докато се тюхкаме с приятелите за ниските заплати, докато мърморим пред цените по сергиите, край нас се въртят и всичко попиват децата ни.

В собственото ни детство възрастните около нас смята¬ха за невъзпитано да се говори за пари. Днес е съвсем раз¬лично. Не ни е леко да оцеляваме материално, но по-важното е да оцелеем морално. И да се помъчим да дадем сигурна координатна ос за нравствените ценности на децата си. Нека не им стоварваме иронията на модернизираната поговорка „Щастието не е в парите… когато ги има“. Не са способни да я понесат цялата накуп. Нека първо усвоят първата й част. Друг е въпросът как да й повярва дете, което получава от къщи само 50 стотинки за обяд…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара