Кристина де Бройн е от онези хора, които, когато влязат в стаята, става по-светло и уютно. Идва в България със семейството си през 2021 г. като представител на Детския фонд на ООН – УНИЦЕФ. От 20 години е част от организацията и е участвала в мисии в Сенегал, Етиопия, Шри Ланка, Хаити и Кот д’Ивоар. Работила е също така в централата на УНИЦЕФ в Ню Йорк и като заместник-директор в офиса на фонда в Брюксел. Тя знае как изглеждат истинската бедност и страдание, работила е за преодоляване на последиците от бедствия, военни конфликти и хуманитарни катастрофи, а сега помага на децата в България. И никога не се отказва.
Как бихте описали вашата работа на 5-годишно дете ?
Това, което обяснявам на Хюго – моят 7-годишен син, когато ме попита какво работя или защо отново трябва да отида на мисия за УНИЦЕФ, е, че УНИЦЕФ работи за всички деца, че отивам да чуя какво имат да кажат, техните тревоги, нужди и мечти, че се грижим за това те да могат да играят и учат, да са обичани и обгрижвани. Опитваме се да превърнем мечтите на децата в реалност.
Как започна всичко? Има ли нещо специално, което ви насочи към тази работа, да служите на децата?
Когато бях на 10 години, обикалях от врата на врата в родния си град в Нидерландия, за да продавам благотворителни картички и пощенски марки за УНИЦЕФ. Спомням си, че служител на УНИЦЕФ дойде в нашия клас в училище, разказа ни истории и ни показа интервюта с деца в Африка, които не могат да ходят на училище. И
как УНИЦЕФ помага за възстановяването на училищата.
Почувствах импулс, че искам да бъда част от тази мисия. Семейството ми вероятно също оказа влияние. Родителите ми бяха сред първите, които посрещнаха с отворено сърце бежанци от Иран, Афганистан, когато те първоначално пристигнаха в нашия град. Те бяха много заинтересовани да научат за техните култури, кулинария, и започнаха да се занимават с благотворителна дейност извън редовната си работа…
Родителите ми пробудиха този интерес. Винаги се стремяха да подкрепят тези, които бяха в по-уязвимо положение. Уважението към другите и към техните различия беше част от моето детство. Включително и чувството за съпричастност към другите – към най-уязвимите и маргинализираните. Ето защо се присъединих към Министерството на външните работи в Дивизията по правата на човека, а по-късно кандидатствах за позиция в УНИЦЕФ. Наистина чувствам, че това е моето място.
През тези повече от 23 години като международен хуманитарен служител, бихте ли казали, че светът става по-добро място за децата?
За съжаление, не. Виждаме толкова много страдание по света, толкова много конфликти и войни – сякаш светът е избухнал в пламъци. Тези войни идват в допълнение на всички съществуващи природни бедствия като заметресенията в Турция и Сирия, нарастващата бедност и неравенство, глобалните здравни кризи и, разбира се, глобалната климатична криза.
На 20 ноември отбелязахме Световния ден на детето и приемането на Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на детето (КПД) през 1989 г. – най-широко ратифицираният договор за правата на човека в историята. С ратифицирането на тази конвенция световните лидери признават, че всички деца имат неоспорими права. И обещават, че правителствата ще гарантират, че тези права ще бъдат защитени и спазени. За съжаление,
днес децата живеят в свят, който все повече се обявява против техните права.
Искам да ви дам само 2 цифри – в УНИЦЕФ изчислихме, че днес 400 милиона деца – или около 1 на всеки 5, живеят или бягат от зони на конфликт. На глобално ниво, 1 милиард деца в момента живеят в страни, които са под „изключително висок риск“ от въздействието на изменението на климата. Това означава, че половината деца по света могат да пострадат необратимо от затоплянето на планетата. Те могат да загубят домовете си или училищата си от все по-екстремните бури, или живота си от горещи вълни, или от пневмонии от замърсяването на въздуха.
Точно затова, правата на децата никога не са били в по-голям риск в световен мащаб.
И точно затова трябва да действаме, всички ние – от УНИЦЕФ и нашите партньори, до правителства, граждански организации, академичната общност, бизнеса, частния сектор и медиите, които играят ключова роля, точно както и всички читатели на „Жената днес“ – всички можем и трябва да бъдем по-силни защитници на децата!
Вие сте работила на различни места по света, в страни, където има военни конфликти, природни бедствия и хуманитарни кризи. Какво ви мотивира да продължавате да служите на мисията на УНИЦЕФ? Какво ви дава силата и вярата да продължавате?
Имало е много трудни моменти, моменти, в които исках да се откажа, моменти, в които болката на децата е просто твърде голяма, твърде трудна за преглъщане, както след голямото цунами – едно от най-смъртоносните природни бедствия в историята, или военните конфликти в Кот д’Ивоар и Шри Ланка, където грубите нарушения на правата на децата бяха твърде всеобхватни, твърде трудни за приемане и твърде големи, за да се справи нашият екип. И след дълъг работен ден просто се чудиш откъде да започнеш – толкова много предизвикателства и толкова много страдание…
Спомням си, че след ужасаващото цунами, докато се разхождах сред разрухата, видях куклата на дете, което може би вече беше загубило живота си. Срещнахме семейства, които ни показваха снимки на техните загинали деца. Имаше деца, които бяха загубили родителите си, включително и много от моите колеги бяха загубили членове на семействата си по време на бедствието. Но мандатът и мисията на УНИЦЕФ са тези, които дават сила и устойчивост на всеки един от нас да продължи напред.
За мен, това, което ме кара да продължавам, е светлината, която виждам, когато говоря с деца.
Когато разговарям с дете в зона на конфликт, в най-трудните ситуации, чувам как споделят своите мечти и виждам надежда в техните очи, въпреки трудностите, които ги заобикалят. Това е толкова силно. Спомням си Раня – 10-годишно момиченце в Шри Ланка, което беше загубило майка си в цунамито. Имаше толкова много болка в очите ù и едновременно толкова радост, когато се завърна в училище и се срещна с някои от приятелите си. Въпреки болката, в очите ù имаше и надежда. Накрая, това е смисълът от това да сме там – да носим надежда.
Спомням си и Сайду от Сенегал, който загуби крака си в минно поле, беше младо момче, но толкова невероятно силен.
Той започна да работи и създаде своя собствена асоциация, за да образова за рисковете от мините в Зингиншор, Сенегал. Много работих с него и за мен беше изключително вдъхновяващо как той вложи целия си труд в това да гарантира, че нито един от неговите съученици няма да пострада от тези ужасни мини.
Също така имам изключителен късмет с невероятния екип, с който работя. Вярвам, че всички ние се вдъхновяваме един друг, че в трудните моменти сме там, за да се подкрепяме и да повдигаме духа си взаимно… и това е нашата глобална сила. Всички наши колеги по света сме свързани с една мисия, една кауза – каузата на децата!
Според последния доклад на УНИЦЕФ, България се справя добре с процеса на затваряне на институции за деца в сравнение с много други страни в Европа. Всички помним ужасните условия в дом „Могилино“ преди 15 години, и се надяваме, че това няма да се повтори. Какво се случва сега с децата, които са оставени от родителите си по някаква причина?
България постигна значителен напредък с реформата на системата за грижата за деца и съм щастлива, че УНИЦЕФ изигра ключова роля и подкрепи затварянето на домовете в Могилино и Шумен. Допринесохме и за разработването на ключови иновативни модели и услуги,
подкрепящи уязвими деца и родители
като Семейните консултативни центрове и приемната грижа, включително за бебета и малки деца. Броят на децата в институции е намалял от близо 7 500 през 2010 г. на 202 към края на 2023 г. През 2000 г., когато е приет Законът за закрила на детето, в България е имало 168 големи институции за деца (32 дома за бебета и малки деца, 104 дома за деца, лишени от родителска грижа, и 32 дома за деца с увреждания). Към момента са останали само 4 дома, които ще бъдат затворени до 2025 г. Броят на социалните услуги за деца и семейства се е увеличил почти три пъти – от 241 през 2010 г. на 725 през 2023 г.
Децата, които са изложени на риск да бъдат разделени от родителите си имат право на защита и подкрепа от отделите по закрила на детето и новите социални услуги, предназначени да заменят институционалната грижа. Децата и техните родители могат да бъдат подпомогнати с информация, консултации, осигуряване на достъп до здравна грижа и социални помощи, както и записване в образователната система и улесняване на достъпа до други услуги (например трудова заетост, жилище, специализирани услуги, свързани с насилие, психично здраве и др.).
Има още път, който България трябва да извърви, за да завърши реформата в системата за грижата за деца.
УНИЦЕФ се ангажира да продължи да подкрепя националните и местни власти и всички заинтересовани страни за затварянето на оставащите четири дома за деца, един от които посетих преди няколко месеца, както и за преодоляването на предизвикателствата, свързани с осигуряването на качествена семейна подкрепа и алтернативни услуги, подобряването на капацитета на системата за закрила на децата, както и компетентностите на специалистите, работещи с децата и родителите.
Специалното издание на „Като две капки вода за всяко дете“ тази година бе посветено на вашата кауза за борбата срещу насилието срещу жени и деца в България. Множество събития през последната година показват, че решаването на този проблем вече не търпи отлагане. Какво е решението според УНИЦЕФ?
Насилието срещу децата е явление, което съществува във всяка страна, общност, етническа или религиозна група, независимо от социалния статус на детето или семейството. То се случва навсякъде – у дома, в образователната система, на улицата, сред приятели, в детските заведения и т.н. Множество изследвания показват, че децата, които порастват в среда, в която има насилие е по-вероятно да станат жертви или агресори в бъдеще. Насилието засяга всеки (децата, техните родители, членове на семейството и приятели, общността и общество като цяло), и поради това
решенията трябва да обхващат всички.
Аз съм оптимист за напредъка, който България постигна в подобряването на своята правна и политическа рамка по отношение на насилието срещу момичета, момчета и жени. През 2023 г. правителството прие Национална програма за предотвратяване на насилието и злоупотребата с деца за периода 2023-2026 г. и План за действие за периода 2023-2024 г. Бяха въведени ключови поправки и в Закона за предпазване от домашното насилие с фокус върху допълнително усъвършенстване на регулациите и координацията на отговорните институции при случаи на домашно насилие и насилие, основано на пола.
Правото на всяко дете за живот без насилие е ключов компонент от програмата на УНИЦЕФ в България. За да се справим с насилието срещу децата, се изисква комплексен подход с участието на правителствените агенции. Заради широката гама от проблеми, свързани с насилието, те обикновено попадат под различни министерства и агенции, и УНИЦЕФ си партнира с националните и местни власти, гражданското общество, бизнеса, медиите и обществото като цяло, за да укрепи националната способност за борба с насилието.
УНИЦЕФ се стреми да се справи с този проблем по всеобхватен начин чрез програми за родители; програмата ни за
предотвратяване на насилие в училище
„Стъпки заедно“, като разработва специализирани услуги за интегрирана подкрепа на децата, пострадали от насилие и техните родители чрез „Зона за крила“, където децата могат да се възползват от психо-социална и правна подкрепа.
Ако искаме децата да станат успешни хора и родители, активни граждани и да намират решения на предизвикателствата, трябва да създадем условия за многосекторен подход, който включва цялото общество и да работим за промяна на негативните социални норми по отношение на ролите на половете и приемливостта на насилието.
Сигурна съм, че сте посещавали центровете на „Зона за крила“ за деца и семейства, пострадали от насилие. Каква е идеята на тези центрове? Какво дава крила на децата?
Да, посетих пилотните центрове за закрила на деца „Зона за крила“ (в София и Шумен) и се срещнах с партньори от някои от новите места (Кюстендил и Варна), където УНИЦЕФ подкрепя разпространението на модела за предоставяне на специализирани услуги в подкрепа на децата-жертви на насилие и техните родители. Целта на модела е да предостави безопасно място, където децата-жертви на насилие и техните родители могат да получат помощ, надежда и лечение под един покрив. Центровете предоставят безопасно пространство, където
децата и родителите могат да получат всеобхватна и безплатна подкрепа на едно място
от компетентни и добре обучени психолози, социални работници и адвокати. Екипите работят съвместно с отделите за закрила на децата, образователната система, полицията, прокуратурата и съдебната система, като улесняват усилията на всички институции в най-добрия интерес на детето.
В „Зона за крила“ се срещнах с едно 13-годишно момче, което беше преживяло дълги години на неглижиране и емоционално насилие от страна на майка си. След подкрепата на специалистите и психолозите от центъра, то се беше превърнало в уверено дете, отличник в училище и дори шампион по кану-каяк. Разказа ми за мечтите си да стане световен шампион и няма да забравя страстта и вярата, с която говореше. Това отговаря на въпроса ви какво дава крила на децата – за мен това са любовта, подкрепата, уважението и грижата, от които има нужда всяко едно дете.
Като майка на две деца ви е необходимо да пътувате и да се адаптирате към различни култури със семейството си. Какъв е най-добрият начин да прекарвате свободното си време с децата си в България?
Да, наистина невинаги е лесно за децата да напускат добри приятели и да започват отново. Дъщеря ми, която се роди в Кот д’Ивоар, след това живя в Белгия и сега в България, е на 9 години. Но България беше изключително гостоприемна към мен и моето семейство, чувстваме се благословени, че живеем тук – има толкова много културно богатство и красота в страната. В свободното си време обичаме да прекарваме време сред природа, в горите или си правим пешеходни разходки из красивата Рила. Все още децата говорят за фестивала на розата в Казанлък и дори се опитват да си направят розово масло у дома.
Майка Тереза казва: „По света има много хора, които умират от глад, но има още повече, които загиват от липса на любов.“ Защо любовта винаги не е достатъчна, особено когато става въпрос за нашите деца?
Любовта се проявява в много форми, но необходимите съставки са уважението и достойнството към другия човек. А това е и рецептата за щастието на едно дете и развиване на пълния му потенциал – любов, уважение, подкрепа и още любов.
И за моите собствени деца. Вярвам, както много родители по света, че всички ние имаме надежди за нашите деца, че те ще намерят истинско щастие, удовлетворение и страст във всичко, което правят. И за мен е важно да приемат предизвикателствата, да проявят устойчивост и да допринасят към света, като остават верни на своите ценности и вярвания.
0 Коментара