Разговаряме с Ангел Ангелов, психолог, по темата за психичното здраве, която младежите избраха да обсъдят на осмото издание на младежкия форум Voice it. Той провежда психологично консултиране и психотерапия с деца, юноши и възрастни в София. Завършил е “Детска и юношеска психология”, развива се в сферата на психоанализата и е член на “Българско общество за лаканианска психоанализа”. Има осем години опит като психолог в образователни институции, психотерапевт в социална услуга и частна практика в тези сфери.
Какво означава терминът „психично здраве“?
Принципно този термин тръгва от медицината, но изглежда е навлязъл и в разговорната реч. Това означава, че вероятно се употребява по различни начини. В професионалните среди това е дискусионна тема. Като отправна точка може да се ползва определението на Световната здравна асоциация за здраве, което е формулирано като “пълно физическо, психично и социално благополучие”. В предишни времена психичното здраве се е разглеждало по-скоро като отсъствие на психична болест. Определянето на психичното здраве като пълно благополучие поставя въпроса, съществува ли изобщо психично здраве? Не зная дали има човек, който би се определил по този начин, може би това е възможно при някои манийни психотични състояния. Едва ли обаче някой би казал, че точно това е психично здраве.
По-интересното в случая е, че темата за психично здраве за Voice It 2022 е формулирана от младежи, а не от възрастни хора или специалисти. Това означава, че най-вероятно те не са се ръководили от подобно определение, а може би имат предвид съвсем други неща. Така че би било интересно да научим как те го разбират, защото може би ще ни насочат към по-конкретни, човешки и важни аспекти на това понятие.
Също така е ценно да се даде думата на децата и юношите по тази тема, защото българските политики определят техните затруднения предимно в социален или образователен план, но не се сещам думата „психично“ да се появява много често в нормативната уредба. Ако донякъде има нещо от този порядък, то е вмъкнато в категории като “социални потребности” или пък “образователни потребности”. Така че с тази тема децата и юношите като че ли запълват една своеобразна дупка в местните и националните политики и напомнят, че все пак в човешкия свят психичното съществува.
Кои са основните рискови фактори, които могат да предразположат психични проблеми у децата?
В обществото често се цитират обяснения като това, че родителите възпитават лошо децата си, че училището тормози учениците, употребата на енергийни напитки, алкохол, цигари, ползване на мобилните телефони, напоследък стана популярен райският газ и още много други. Без да подценявам значението на тези разнообразни феномени, моята практика показва, че в психичен план е трудно е да бъдат формулирани точно определени рискови фактори, които със сигурност ще предизвикат психически проблеми във всички хора. В този ред на мисли, насилието над децата и юношите е рисков фактор, който предразполага към психични проблеми и който е нужно да се ограничава.
През призмата на моя опит въпросът за рисковете в психичен план изглежда по малко по-различен начин. Може би два риска от по-различен тип, които могат да се откроят изобщо за хората, включително за децата и юношите, са въпросите, свързани с любовта и смъртта. Далеч невинаги обаче те са свързани с конкретни събития, а по-скоро имат много индивидуални проявления и се проявяват по най-различни форми: отношения в семейството, приятелство, сексуалност, рисково поведение и други. Като че ли никой не може да избяга от тези рискове или да бъде напълно предпазен от тях. Не е сигурно и дали това е нужно, може би по-скоро въпросът е всеки човек да намери свой собствен начин, по който да работи с тях.
Кои са основните психически проблеми, които се срещат сред младежите в днешно време?
Трудно е да се обобщи, защото съм ориентиран по-скоро към специфичните особености на даден случай и не е лесно да ги съпоставям един с друг. Затова по-скоро ще се опитам да очертая няколко възможни посоки за изследването на въпроса за психичните проблеми сред младите хора в днешно време. Последните месеци чувам, че след пандемията според някои хора се увеличава тревожността, според други насилието, според трети наркотиците и зависимостите и т.н. За мен това е много интересен въпрос дали има ръст при тези феномени или по-скоро, по някаква причина, за някои хора те сега са станали по-видими и разпознаваеми?
Снимка: pexels.com
Друга посока е психичните проблеми да се назовават чрез различни имена, често се използват такива на диагнози, за да се обясни какво се случва с даден човек – хиперактивност, аутизъм, депресия, обсесивно-компулсивно разстройство, панически атаки и т.н. Ефектите от подобни наименования са много индивидуални. Ще се опитам да илюстрирам това с два кратки примера. Една майка се тревожеше дали нейната четиригодишна дъщеря не е хиперактивна или аутистична. След като обсъдихме нейните наблюдения и впечатления, изглежда, че в майката настъпи известно успокоение и тя временно намери друг начин да си обясни ситуацията. Беше много интересно, че
намаляването на тревогата на майката,
като че ли доведе до успокоение и при нейната дъщеря и настъпи промяна в нейното бурно поведение. Други хора обаче си служат с тези думи по различен начин и понякога това своеобразно назоваване има важен ефект. Например един шестнадесетгодишен младеж обясни своето състояние като паник атаки. В неговия конкретен случай беше важно, че той беше намерил свой собствен начин да назове своето състояние, което изглежда, че го успокояваше, а не толкова доколко това има общо с медицинския смисъл на това понятие.
Струва ми се, че тези примери показват, че т.нар. психични проблеми биха могли да се разположат около специфичната връзка с езика на даден човек, начинът, по който това се отразява на неговото тяло и отношенията с другите хора.
Какъв е необходимият минимум от предпоставки за психично здрави деца?
Като се основавам на моята практика, не мога да кажа, че съществува рецепта от предпоставки за психично здрави деца. От друга страна обаче общите препоръки и съвети като че ли не само че често не помагат, а дори понякога имат и обратен ефект да засилват тревогата на родителите относно техните деца, което съответно може да увеличи
безпокойството и на самите деца и юноши.
Въпросът за този вид предпоставки би могъл да се разположи в контекста на това как едно дете се развива, което е дълъг, сложен и много индивидуален процес. Може би една посока е по линията на интереса, любопитството и специфичното желание на едно дете. Като че ли в нашето общество се отдава по-голямо значение на задълженията на деца и юношите, на послушанието, на материалните характеристики като храна, дом, посещение на училище, достъп до компютър, интернет и т.н.
Друга посока, в която може да се мисли, е около границите, структурата и правилата. Тук ми се струва, че в нашето общество като че ли по-скоро се залага на крайности като от едната страна се намират подходи, свързани с вината, плашенето и наказанието, а от друга едно особена форма на
свобода от типа “всеки сам си преценя”.
Правила и отговорности може би съществуват чисто формално под някои форми в определени административни документи. Припознаването на тяхното значение в индивидуален и практически план обаче е съвсем различен въпрос, който като че ли не е разбираем за голяма част от възрастните хора и за някои институции. Съответно е логично децата и юношите също да са много объркани по тези въпроси.
Каква е ролята на училището за това да имаме психично здрави деца? С какво конкретно може да помогне училищният психолог?
Това е много ценен въпрос, особено в контекста на българското общество. Струва ми се, че има очакване сред много хора, че училището е възможно да поеме функциите, свързани с психичната грижа за децата и юношите. Училището наистина има важна роля в живота на едно дете, но и обществото, и училището, трябва да са наясно с границите на своята компетентност, т.е. да не се забравя, че това е образователна институция, макар да има и важно значение по отношение на
социализацията на децата и юношите.
Изглежда нереалистично, дори опасно, училището да поема всички функции, свързани с психичната грижа, както и други непривични дейности като например пълен обем социални или медицински грижи, а понякога дори и полицейски функции и други.
По отношение на училищния психолог е въпрос доколко това е професионална идентификация каквато е например детският психолог, юношеският психолог, клиничният психолог и т.н. Или е по-скоро длъжност? Въпросът е дискусионен, но моето мнение е, че това е по-скоро длъжност, доколкото има значими разлики между т.нар. “училищни психолози” в зависимост от техния опит, квалификация и специфики на конкретното училище. Казано с други думи,
училищният психолог, като че ли е по-скоро психолог на училището.
Това не е проста тавтология или игра на думи. Това е много различна позиция от частната психологична практика например, където по-скоро би могло да се каже, че става въпрос за психолог на дадено дете или юноша, а не толкова за специалист, който да се свързва с конкретна институция.
Психологът в училище би могъл да съдейства за оценка на някои психични състояния, анализ на някои институционални специфики, които подпомагат или влошават състоянието на някои младежи, да придружава учителите в нелеката им задача да предават знания на деца и юноши, да понасят и приемат ограниченията, които някои правила налагат, за да може да се осъществява социален контакт между хората, да изслушва и обсъжда с ръководството управленските предизвикателства и някои
политики за т.нар. личностно развитие и т.н.
Не на последно място стоят разговорите и консултациите за някои ученици, а понякога и за родители, във връзка с казуси, свързани с техните деца. Тук е важно да се добави, че много случаи психологът в училище не е напълно ангажиран с психологична работа по различни причини и е нужно да поема и ангажименти, които са повече институционални, отколкото психологични. В каквато и степен психологът в училище да има възможност да практикува своята работа, това обикновено е ниво на психична грижа, което би могло да се нарече първоначално. В някои случаи е нужно едно дете или юноша да разговаря с психолог, който да е извън училищната институция, с
психолог с клинична подготовка,
с психотерапевт и т.н. Понякога има нужда от продължителна и структурирана работа с деца и юноши. Това ниво на психична грижа не е възможно да се случи в училищна институция. То на практика, с много малки изключения, почти отсъства и от националните политики за психично здраве, и се покрива предимно от частни практики, които обаче по различни причини, включително и финансови, са недостъпни за много деца, юноши и техните родители.
Снимка: pexels.com
0 Коментара