Майките на „различните“ деца

От какво имат нужда майките на деца със специални потребности? На какво плачат и на какво се радват? Знаете ли какво ми отговарят, когато ги попитам? В повечето случаи отговорът е: „Искам другите да се научат да приемат детето ми“. Това е.

Никоя от тези майки не слага себе си на първо място, не търси помощ за себе си, не иска кола, телефон, почивка на Малдивите….

Срещата ми с тези жени ме промени – мен самата и виждането ми за света. Последните три години ме накараха да погледна по нов начин на живота. Затова искам да ви разкажа за тези майки, не за децата им.

Спомням си първата среща, която направих по проекта „Различните“ деца на България ( изцяло личен проект, чиято мисия е свързана със снимането на „различните“ деца и показването им, за да свикнат останалите с тяхното присъствие и да не ги игнорират ) – дотогава не познавах

деца със специални потребности

и много се притеснявах как ще ме приемат родителите. Очаквах да дойдат майки, уморени от живота, тъжни, смачкани…

Не стана така. А тъкмо обратното. Дойдоха жени с високо вдигната глава, усмихнати, позитивни.

Горди!

Каращи ме да се смея.

Всъщност това беше вторият ми сблъсък с погрешно създадената в мен представа за майките на деца с увреждания ( мразя я тази дума ).

Първият беше, когато създадох проекта, чудейки се дали ще има родители, които ще се съгласят да снимам децата им и да ги показвам. За да могат другите да се научат да ги виждат. Само след пет дена имах огромен брой желаещи модели…

Често ме питат как не ги съжалявам и

защо не плача, когато съм с тях и ги снимам?

На една от срещите, майка на дете с много тежко увреждане ме погледна в очите и с абсолютно равен тон ми каза: „Само не ме съжалявай! Това ме убива!“

Добър учител са тези майки, да знаете!

Позволят ти да надникнеш в света им и ако си достатъчно умен – успяваш да оцениш своя.

Възхищавам им се, а тайно от време на време си поплаквам… Заради тях!

Те също плачат. Но и те тайно.

Защото някак са свикнали, че трябва да бъдат силни.

Голяма част от тях

отглеждат децата си сами.

Онези, които са ги направили са избягали. Защото… имали нужда от спокойствие. Но някои са останали до жените си и се борят наравно с тях. Такива са истинските мъже – тези, които остават на бойното поле, а не бягат.

В 90% от случаите, още при раждането в болницата, съветват майките да оставят детето си в дом, ако има увреждане. Това са ми го споделяли самите майки.

Едната от тях ми разказа, че в един от дните, когато отива на преглед с детето си, докторът я посъветвал да се прибере и да бъде с него още няколко месеца, защото… само толкова му остават…

Две години по-късно, след лечение в чужбина, детето е с видимо подобрение и се развива добре.

Да, да отглеждаш дете с увреждане в България си е цяло бойно поле. Но това е друга тема. Тук става въпрос за майките.

Скоро попитах една от тях за какво мечтае? Замисли се за кратко и ми отговори: „Детето ми съзнателно да ме погледне, да ме познае и

да ми каже „мамо“.

Детето е на 30 години!

А най-тъжният отговор, който съм чувала е – „Искам детето ми да си отиде преди мене“. Коя майка иска детето й да умре преди нея? Тази, която знае, че то няма да оцелее без нейната помощ. Тази, която е готова да изпие докрай чашата с болка, но да направи всичко, което зависи от нея, за да не страда детето й. И да е до него винаги.

Когато стартирах проекта „Различните“ деца на България беше с една единствена цел – да направя тези деца видими за останалите. Вярвам, че само когато започнем да ги виждаме, ще се научим и да ги приемаме. Когато с Георги Пейков и Мишо започнахме да се борим да монтираме люлки за деца в инвалидни колички по детските площадки, най-честият коментар който чувах беше: „Тяхното място не е тук. Има си дневни центрове…“

Тъжно, нали?

А всеки път, когато идват на снимки или събитие, тези майки са усмихнати. Не се оплакват. Не мрънкат. Усмихват се! И ме учат на любов.

Вижте и вие тази истинска любов в поредица от снимки. Това са онези жени, чиито мъже в 80% от случаите ги изоставят, защото намират куп оправдания за себе си. Това са онези майки, пред които почти всеки смирено прекланя глава. Oнези майки, които още в болницата ги съветват да оставят децата си в домове, защото…“нямат шанс“.