… За нея няма значение колко е часът, но принципно е малко след един и половина същата нощ. Тръгнала е от мола три кръстовища и два булеварда по-нагоре. От няколко дни разполага с бебешка количка, в която си носи нещата. Някой я беше оставил до боклука при Художествената академия, а там рядко оставят бебешки работи, защото е център. Никой вече не гледа бебета в центъра – отглеждат ги в затворени комплекси. Беше късмет да попадне на количката, отдавна си търси и все не намира.
Преди два месеца имаше една пазарска, но една нощ, докато беше спала в безистена до ЦУМ, някой я открадна. Видя я няколко дена по-късно у една двойка клошари, вероятно баща и син. Разпозна си я по завързаното с канап и зелена прежда задно колело. Не си я поиска обратно, достраша я, че трябваше да говори. Не беше говорила много време и не знаеше дали все още може. Не ѝ се говореше, не ѝ се говори, нямаше да ѝ се говори. От години, не ги помни колко. Откакто затвори вратата.
Пак беше декември, Коледа.
Сега е декември, Коледа.
Един път в седмицата задължително минава оттук, но никога не нощува наоколо. Идва късно вечер или много рано сутрин, за да не среща никого. Застава в сянката на контейнера, дребна е, дребна си беше, сега е още повече. Стои така и гледа едни точно определени прозорци на старата сграда от другата страна.
Сега, когато вижда отдалеч боклукчийския контейнер, се сепва. Какъв е този куп от кашони и черни пликове до него… Приближава предпазливо, хванала е дръжките на количката по-здраво, бута я полека. Стига до тротоара, оставя количката пред контейнера, като че да му препречи пътя да не побегне нанякъде. Обикаля го, нищо не пипа, само гледа. Добутва количката зад кашоните – дава си сметка, че с тях даже е по-добре – има по-широк заслон, иначе нямаше място и за нея, и за количката.
Нищо че е дребна, дребна си беше, а сега още се е смалила.
Не я интересува с какво са пълни тези картонени кутии, тези чували, и откъде са. Разбрала е, че хората изхвърлят невероятни неща и вече нито един боклук не може да я учуди. Застава в сянката на картонената стена и вдига лице към онези прозорци. Тъмни са, само един свети, сенки на разминаващи се хора се преплитат една в друга, сливат се и пак се разделят. Тя ги гледа, не мига. От това ли, или от внезапна тъга, а може би от топящите се в зениците снежинки, прилив на сълзи в очите ѝ. За малко да се прекатурят от долните ѝ клепачи и да се самоубият по грапавата ѝ буза. Обърсва мокрото си око с длан. За миг изпуска от очи прозорците и точно когато не гледа, светлият се отваря.
Фигурата на млада жена широко разгръща крилото му,
слага нещо между него и рамката да не се хлопне обратно. Цигарен дим и човешко бърборене излитат нахално оттам, както когато от публиката звън на неизключен телефон се вклинява в театрален спектакъл. Не се разбира какво говорят, фон е някаква неопределена музика, а смехът на хората вътре на талази я избутва. Сега двама души застават на прозореца, същата жена и някакъв млад мъж, едва допират телата си. Той ѝ предлага цигара, тя поклаща отрицателно глава. След секунда цигарата припламва между устните му, той вдишва дълбоко и прави равномерни кръгчета от дим. Жената се смее, с показалец пробива димните им контури, очите ѝ синеят в бялото снежно на нощта. Нещо му казва, гласът ѝ прелива над неговия. Сега той се засмива, гледа я продължително, само
усмивката и бялото на очите му проблясват.
Той поднася цигарата направо към устните ѝ и този път тя не отказва. Дръпва силно, закашля се и ѝ е неудобно от това. Пред лицето ѝ свенливи падат кичури коса, залюляват се като проснати на въже изпрани чаршафи. Погледът ѝ светва между кичурите, спира се на контейнера. „Виж, виж – казва младата жена, – тези кашони ги нямаше там преди! И чувалите ги нямаше, някой скоро ги е оставил, какви хора, в такава вечер да хвърлят боклу…” Не довършва. Мъжът неочаквано е хванал главата ѝ между дланите си и целува устните ѝ. Ръката ѝ е останала във въздуха, сочи все още кашоните. Целувката я омекотява и тя се отпуска полека. После изящно се вдига, достига лицето на мъжа и пръстите ѝ плъзват в косата му. Цигарата в неговата ръка догаря,
страстта отнема огъня ѝ.
Тя пада от прозореца, приземява се на студения тротоар и там дими, като че ѝ е абсолютно все едно.
Тъмната женска фигура зад контейнера се приплъзва покрай кашоните. Стига до догарящата цигара на тротоара, вдига я с два пръста внимателно, както се хваща крило на пеперуда. Допушва я. Припламването ѝ осветява в ритмични мигове лицето на скитницата. Очите ѝ синеят в бялото снежно на нощта. Мъжът и жената на прозореца се целуват.
Текстът от разказа „Отражения“ на Мария Касимова-Моасе, част от „Нашата Коледа“ – великолепен празничен сборник със 17 български коледни разкази, чийто съставител е Захари Карабашлиев. В него са включени текстове на познати и не толкова познати имена на българската литературна сцена.
0 Коментара