Той беше много спокойно дете, много усмихнато, много лъчезарно. И всичките ни роднини и приятели го приемаха с ужасно много любов.

Едва на по-късен етап се сблъска с неприятно отношение. Току-що беше постъпил в детска градина. В един момент забелязах, че всеки път като го взимам, е унил, тих, потиснат. Започнах много небрежно да го разпитвам какво се случва. Оказа се, че една от учителките го набила, защото влязъл в тоалетната за момичета вместо в тази за момчета.

Отидохме с мъжа ми веднага да говорим с тази жена. Не сме се карали, но аз съвсем спокойно ѝ заявих, че ако само още веднъж си позволи да посегне на детето ми, ще тръгна срещу нея с всички средства. Първата седмица нещата се успокоиха, но след това един ден Миро се прибра, седна на земята и не мърда, не казва нищо, не поглежда никого. Питам го един, два пъти какво му има. Мълчание. Накрая ме погледна в очите и ми каза: „Ти не си ми майка! И баща ми не ми е баща!“ Сърцето ми сякаш спря.

Той знаеше, че е осиновен,

защото всяка година празнувахме деня, в който го взехме вкъщи. Разбира се, колкото е възможно да го знае тригодишно дете, но все пак бяхме говорили. Разпитах го и от дума на дума се разкри истината – въпросната учителка си отмъстила за моите думи, като казала на това невинно и добро тригодишно дете, че ние не сме му никакви майка и баща, и че той е бил хвърлен в кофа за боклук от истинските си родители. Щях да умра! Продъних света да направя така, че тази жена да бъде махната от работа – писах жалби, какво ли не, но в крайна сметка едва ли не изкараха, че си измислям и просто искам да натопя учителката. Тя продължи да работи с деца.

Спрях Миро от градина и година и половина бях неотлъчно с него. Той уж се успокои, но от време на време се сещаше, поглеждаше ме с тъжни очички и ме питаше: „И ти ли ще ме хвърлиш в кофата за боклук?“ Късаше ми се сърцето…

Разказът е откъс от „Осиновени истории“ на Бела Чолакова. Това е  книга за безумната емоция да срещнеш детето си; за неописуемото усещане да те прегърнат с любов; да бъдеш подкрепян и обичан; да подкрепяш и обичаш. За най-голямото щастие да си нечия майка, баща… нечие дете. За трудното прозрение, че най-голямата ти болка – да бъдеш оставен, е и най-голямата ти радост – да намериш своето семейство. Това е книга за осиновени, за осиновители и за биологични родители – триъгълник на болка, сила и любов.

Тези двайсет и една лични истории са илюстрация каква палитра от емоции събужда процесът на осиновяването и доказателство, че всеки сам е отговорен да се бори за щастието си.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара