През септември синът ни навърши 10 години. Първите ми съзнателни тревоги като майка, за моя изненада, не бяха как съм аз или за неговото развитие. Надявам се, че това не ме прави лоша майка. Притеснявах се в какъв свят ще живее, първо, защото ми трябваше смелост, за да стигнем до неговото създаване, и второ, няколко години преди 2013 г. си живеехме в недоволство и протести срещу системата и държавата, и все не стигахме никъде.

2013: Защо?

Аз не съм човек на точните дати и, признавам си, това е причината тук да не цитирам конкретни събития. Но представете си как през пролетта и лятото на 2013 г. бременна жена, която си чеше яростно корема (уртикария, разпространена при майките с момчета, както се оказа), насърчава мъжа си да ходи на протестите ДАНСwithme срещу кабинета „Орешарски“ и срещу назначението на Пеевски като шеф на ДАНС. Защото не ми даваше аз да ходя, заради моята безопасност. Разбърканият ми от хормони мозък беше достатъчно трезв, за да се тревожа как ще отглеждаме дете в държава, в която хората, залели площадите нямат особено значение за тези, които са избрани от същите тези протестиращи. Тогава още работех за международна институция и се ядосвах на себе си, че не съм се възползвала от възможности да отидем някъде другаде, където спокойно да гледаме сина си. Както е видно, оставахме, протестите минаха в историята и последваха нови, и нови, този път и с мое участие, заедно с хлапето.

И така, вече 10 години. Реално аз имам повече приятели и съм срещнала повече хора, с които се радвам, че се познаваме,

на протести, при граждански акции,

отколкото на детски рождени дни, в бар или на ваканции. Защото, като обременен да мисли глобално човек, се оказах по-заинтересована от промяната на света, в който ще живее синът ми, отколкото от ежедневните битки за вечерята с броколи или да научим Митко да чете преди да навърши 4.

Всъщност, благодарение на това, че с него говорим като с възрастен от малък, той знае за обществото повече, отколкото за света на Гъмбол (не е съвсем вярно, но пропуснахме Baby TV и Baby Shark, а го захранихме с новини, с „Властелинът на пръстените“ и приказките на Николай Зидаров). Днес тормози баба си и дядо си с диспути за

климатичните промени и за въздействието на изкуствения интелект

върху световната икономика. С майка с професия, свързана с комуникациите и активист, и баща юрист – педант, на света хич няма да му е лесно с нашия Митко.

Къде сгрешихме?

Често чета, слушам и участвам в разговори на родители, които се обвиняваме и търсим отговори на въпросите какво объркахме, че децата ни толкова трудно се справят със стреса, как реагират на действителността, защо са такива или онакива. И това не е обичайното мрънкане „ние, нашето поколение“ срещу „те, новите“, а истинска тревога, че сме лоши родители. Вероятно всички родители, нашите също, имат подобни терзания. По количеството литература и знайна и незнайна експертиза за отглеждането на децата днес, може да съдим, че темата е модна, дори задължителна, ако искаме да сме актуални.

Не, не грешим, или поне грешим умерено, с децата си. Но ако година след година броим приятелите и враговете си по протестите, изборите и каузите, които подкрепяме и „хейтим“, то това означава, че рядко сме сигурни в изборите си, а това влияе и на наследниците ни. И те са тревожни. Постоянно. Но, ако държим децата си

информирани защо и как взимаме решения,

не се страхуваме да сме честни с тях за грешките си, споделяме постиженията си, те ще знаят, че изборите имат значение, както и последствията. Оттам нататък те самите могат да взимат обосновани решения.

Една от причините, поради които моят син отрано знае истинските имена на половите органи, какво е цикъл при жените, какво е да си гей, какво е кондом, домашно насилие, онлайн тормоз и лично пространство, какво е Истанбулската конвенция, войната в Украйна, е, че така избягвам понякога

напълно фалшивата толерантност,

която изискват обществените отношения днес. Едва наскоро се появиха общественици и политици, които назовават проблемите с истинските имена, а много от нас вече яко сме затънали в полуистини и дезинформация. Ако не спестяваме истината на децата си, според възрастта им, лесно ще приемем лъжата и извън дома си, в света. Ако Ковид кризата, онлайн обучението, войната в Украйна ни научиха на нещо, то това е да различаваме дезинформацията и най-лесното е да започнем с нея у дома, в личните отношения.

Говори с детето си

Със сигурност, ако някой от вас е чел мои текстове преди, ще се отегчи, но ще повторя. Аз се превърнах в по-добър човек и стойностен гражданин на света, след като станах родител. Намерих си кауза, която да направи България по-добро място за живот за него. Покрай нея синът ми знае повече за общинските дела и доброволчеството, отколкото аз на 25 г.

Говорим за счупените тротоари, разбитите дворове на училища и мръсни площадки, за добрите примери и начини да променяме средата, за кметове…

Дали се отегчава? Сигурно. Но дали сам търси начини да направи нещо, за да му е по-приятно да играе навън? Да. И затова си струва. Затова, според мен, протестите и споделените опити за промяна не са „зона забранена“ за децата. Разбира се, при спазване на елементарна безопасност.

Мащабите им, поне в България, през последните 10 години, създадоха среда за формиране на активно поведение на поне едно ново поколение граждани. Някои от тях са били на протест още в корема на мама, други – със своите родители на 3, 5, 7 години. Било им е забавно, интересно, но също така и

са се учили на поведение, на ценности.

Така че, не сме сбъркали… много, но причината децата ни да са тревожни, да искат всичко сега и веднага, да не приемат „не“ за отговор, е, че са… наши деца. И ние сме същите, но поуморени, че понякога гоним вятъра, че изборите ни са едно, а последствията друго. Живеем в динамична промяна и е нужно да приемем, че докато няма резултатите, които искаме, и ние, и наследниците ни ще се вълнуваме – в добрия и в лошия смисъл. Но ако сме честни и осъзнати, от „къде сгрешихме“ ще стигнем до „какво постигнахме“ и ще се гордеем с децата си.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара