Интернет е пълен с разиграни клипчета на уж нуждаещи се от помощ хора, за да се провери, доколко другите са съпричастни към чуждата съдба. Една наша телевизия също направи експеримент с изоставено дете на транспортна спирка. В единия случай беше прилично облечено, а в другия мърляво. Коментарът на експерта към втория случай беше, че бягаме от бедността и затова се правим, че не виждаме детето.
Сега ще ви разкажа как ме въвлякоха в подобна ситуация. Една вечер, около Коледа, се прибирам с кучето и пред мен върви жена, която носи на рамото си нещо, увито в дрехи. Виждам крак с бая голяма обувка, за да е на малко дете. Жената изнемогва от товара и спира. Решавам, че ще оставя кучето и ще се върна, за да й помогна да стигне дома си. Едва ли ще е отминала много надалеч с това темпо, с което се движи. И действително, като се връщам я виждам, че говори с някакво момиче. Приближавам я. Не мога да видя лицето й, защото и тя се е увила в голям шал. Подават се само руси кичури. Питам я далече ли живее, за да и помогна в носенето. Тя ми казва, че обикаля по улиците, защото детето и е болно от пневмония и се надява добри хора да й дадат пари за антибиотика на сина й.
– Колко струва това лекарство?
– 47 лв. Имам 21 лв., но не мога да искам от вас защото сте пенсионерка и сигурно и вие се нуждаете от пари.
Казах й да ме почака. Върнах се с парите и я попитах къде е рецептата, за да и купя лекарството. Била в аптеката?! Позачудих се, но й дадох 60 лв. и пак предложих да понося детето й. Нямало да иска. Повървяхме малко заедно и тя ми сподели, че е на девет години, сама го гледа и сега щяла да вземе трамвай, за да отиде до аптеката. Постепенно започна да пролазва червейчето на съмнение в душата ми. Вдигнах шапката на детето и го пипнах по челото. Нямаше температура. Тръгнах си и да съм минала не повече от десет метра, обръщам се и от тях ни следа. Изпариха се… Разбрах, че са ме изпържили…
Беше предпразнично време, когато човек е склонен да дарява, но някой се подигра с топлото ми желание да помогна. С какво право една мургавелка (след няколко дена сина ми я видял отново) ограби оскъдното ми доверие към хората? Не й минава през ум, че с постъпката си прехвърля отрицателно отношение към целия етност, на който принадлежи. Защото сме склонни лошотията да я приписваме на всички от дадена общност.
Но ще ви разкажа и друг случай. След няколко дена пак се прибирам с кучето и виждам една жена, която рови в кофата за боклук. Като ни забеляза, се обърна и ми подаде една тарелка с някакво месо.
– Вземете за кучето.
– Не, моля ви, то има какво да яде.
Тя разкъса пакета и го хвърли на кучето, което лакомо го излапа. Миришеше ужасно. Благодарих и продължих към къщи. Тя ме настигна и ми даде намерена кутия с прясно мляко. „Моля ви, вземете за кучето”. Благодарих и се прибрах потресена от добротата на тази жена. Вярно, млякото беше с един месец изтекъл срок, но жестът беше важен. Грабнах един шоколад и две вафли и хукнах да я търся по улиците. Като й ги подавах, тя не ги искаше и даже се дърпаше. Хванах ръцете й и я умолявах да ги вземе. „Моля ви, върнахте ми вярата в добрия човек”, казах аз. Стисках грубите й пръсти и за малко да се разплача. Едва когато се прибрах се сетих, че можех да й дам ръкавиците си, за да стопля ръцете й, така както тя стопли душата ми.
Това е. Животът е толкова пъстър. Един ден понасяш удар и той те лашка към черни мисли, но на другия, неочаквано, те погалва доброто и те дарява с надежда.
0 Коментара