1. Интересният сюжет и оригиналните герои

Запознайте се с Дан Ламбърт – ветеран от Виетнам с мрачни спомени, принуден да избяга в тресавищата на Луизиана, след като убива човек в момент на безумие и сляпа ярост. По петите му обаче е не само полицията, но и най-причудливият екип от ловци на глави, кръстосвал някога тази земя: един смахнат имитатор на Елвис Пресли и бивш участник в представление с изроди – безмилостен двуглав мъж с три ръце.

Докато бяга, Дан среща Ардън Халидей – млада жена с грозен родилен белег, който обезобразява половината от иначе красивото ѝ лице.

Събрани от обстоятелствата, те обединяват сили, за да се спуснат заедно в опасно пътешествие през мрачни територии, населени с убийци, наркопласьори и алигатори, което ще ги отведе до мистериозните дълбини на човешкото сърце и ще им припомни защо си струва да се живее.

2. Това е книга, която ни учи да не се предаваме пред трудностите

„Безумие“ е за борбата, която трябва да водим, без значение колко трудна е тя. Става въпрос за това да не се предаваме пред трудностите, да намерим път от тъмнината към светлината дори шансовете да не са на наша страна.

Робърт Маккамън

3. Автор на романа е Робърт Маккамън

Ако литературните му отличия – „Брам Стокър“, „Локус“ и Световната награда за фентъзи – не ви впечатляват, ще ви кажем, че той е един от най-продаваните автори в света. Повечето му книги са бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, а сред безбройните му почитатели е самият Стивън Кинг.

Но едва ли има нужда да казваме каквото и да било. Ако вече сте прочели „Момчешки живот“ и „Лебедова песен“, Маккамън със сигурност се е наредил сред любимите ви писатели.

4. Маккамън е от авторите, които пишат, защото имат какво да ни кажат

Не съм и никога не съм бил писател само заради парите. Не мога да бъда. Веднъж един агент ме изгледа разгневено и ми каза:

– Рик, просто свърши проклетата работа!

Не мога да го направя, ако не вярвам в нея.

Това е важно за мен. Означава, че не съм продажник. Не съм някаква саморекламираща се псевдозвезда. Аз съм писател, за бога.

Да, за бога. Защото съм роден да се занимавам с това. Грижа ме е за две неща на този свят – за семейството ми и за творенията ми. Да пиша ми е в кръвта и макар да ми се наложи да се оттегля за десет години, за да реша какво да правя по-нататък с изкуството си, все още съм тук.

Продължавам да бутам камъка отново и отново, и отново.

Всичко това е, за да създам свят и хора, които не са съществували, преди да им вдъхна живот и да им дам цел. За да говоря със собствения си глас за света, в който живеем, и за нас, хората. Надявам се да разберете, че гласът ми може да е заглушен от гласовете на другите, но в никакъв случай няма да мълча за нещата, които смятам, че са смислени, важни и ценни.

Това означава нещо за мен. Почти всичко.

Означава достатъчно, за да продължа да бутам този камък, отново и отново, с надеждата, че този път – този път – може да стигна до върха.

Робърт Маккамън в предговора на „Безумие“

5. Маккамън пише страхотно

Болката беше точно зад очите. Тя живееше там като някакъв рак отшелник. Дан се пресегна към задната седалка, взе бялото шишенце с „Екседрин“ и го отвори. Изсипа две хапчета на езика си и ги сдъвка. Светофарът светна зелено и той потегли към Долината на смъртта.

Дан беше облечен в ръждива на цвят риза с къси ръкави и сини дънки с кръпки на колената. Оредяващата му кестенява коса беше сресана назад под избелялата синя бейзболна шапка и падаше върху раменете му – ходенето на фризьор въобще не беше в челните позиции на списъка му с приоритети.

Имаше светлокафяви очи и поддържана брада,

в която сивото преобладаваше. На лявата си китка носеше часовник „Таймекс“, а краката му бяха обути в здрави, но захабени кафяви работни обувки. На дясната му предмишница се мъдреше синкаво-зеленият призрак на татуирана змия – спомен от някогашното едро хлапе, което заедно с приятелите си беше прекалило с евтините, но силни коктейли през една от вечерите им в Сайгон. Онзи млад мъж отдавна го нямаше, но татуировката остана. Змиеукротители, точно такива бяха. Не се страхуваха да пъхат ръцете си в дупките на джунглата и да вадят всеки

ужас, спотаил се в тях.

Тогава още не знаеха, че целият свят е една змийска дупка и че змиите в него стават все по-големи и по-опасни. И понеже бяха устремили поглед към бъдещето, така и не разбраха, че змиите не дебнат само в дупките си, но и в окосените ливади на Американската мечта. Първо се заемаха с краката ти, като се увиваха около глезените ти, за да те забавят. След това влизаха в тялото ти, омаломощаваха те и те караха да се страхуваш, за да си лесен за убиване.

Откъс от „Безумие“

Facebook Twitter Google+

0 Коментара