Разпенените вълни на очакването ме бяха потопили окончателно. Бях стигнал мига, в който като удавник трябваше да се боря за капка въздух. Постоянното, стихийно и безконтролно взиране в една точка почти ме беше изтрило от общата картина.
И нито тя, нито аз бяхме вече видими.
Тази есен дойде подпийнала. С ярка рокля и премрежен като за случая поглед. Непокорното ѝ лице редееше между клоните. Колкото и да се опитвах да отстоявам някакви позиции, беше късно. Шумът от падащите листа все още романтично пригласяше на надеждата. Поне докато падаха.
Известно е, че в България сезоните са четири – без да броим вечно смутния сезон на българската душа. Именно оттам нахлуха снеговете, зимата се изви и светът наоколо побеля като старец. Той и без това не беше в първа младост. Зимните дни се разсипаха по бръчките на разтревожените ми мисли. Хрумна ми, че според някогашните обещания сега трябваше да сме в светлото бъдеще, затрупано някъде под отломките на унилите преходни десетилетия. В такива студове обаче най-малко ти се иска да се заемеш с разкопки. А и не се знае дали и тогава ще откриеш светлите му останки в някой палеонтоложки пласт. Със сигурност обаче ако напролет върху фосилите му се появи някакъв живот, то ще е под формата на бурен.
След такава опустошителна есен зимата е удобно оправдание за мисловна гимнастика. Свободно време – бол, можеш на воля да размишляваш за всякакви философски парадокси – например за безсмислието на смисъла…
Навън се смрачи, зимният ден е с дължината на една мъжка въздишка – в такива състояния разбираш колко е мъчително да си жив. Впрочем, забравих да поясня, че задушаването не е от липсата на въздух, а непоносимото желание да хукнеш навън в снега е най-обикновен инстинкт за самосъхранение. Паниката ме обзема изведнъж – лавината ѝ се стоварва върху ми без предупреждение: яке, шапка, шал, ръкавици – и ходом марш в припадащия здрач! Докато пообиколих кръговете на личния си ад, стана съвсем тъмно.
Лампата на стълбището беше слаба, но когато пъхах ключа, видях думата. Вдясно от бравата някой беше надраскал с нещо остро „Готин“.
Ха!!!
Готин?! Без лев в джоба, с настроение на замръзнала улична локва, дори гребен бях престанал да ползвам, та приличах на рошавия британски премиер, който лъщеше по вестниците в будката отсреща. Интересното е, че именно неговия лик ме караше да се чувствам… да кажем – приемливо.
Апропо, това „Готин” за мен ли се отнасяше?
Окачих шапката и останалата екипировка и се тръшнах на дивана. В същата секунда усетих пропадането. Лошото на безтегловността е, че губиш ориентир и не знаем колко дълго ще летиш към дъното. Хубаво обаче е, че има дъно.
Защото от мига, когато го стигнеш, започва спасението: рязкото оттласкване, политането нагоре към трептящия светъл кръг над главата, към живодарния въздух.
Въздух!
Това „Готин!“ е написано с въздух.
Вдишвах конвулсивно, на дълбоки глътки, на цели атмосфери. Оцелявах…
Днес беше ден за плащане на сметки. Помолих касиерката да ми издаде нова карта за отстъпка, защото бях изгубил старата. Попита ме къде работя. Отговорих, че съм безработен. Внезапното ѝ майчинско състрадание ми спести таксата. Отдъхнах си.
Кой беше казал, че в тоя свят винаги ще се намери една добра жена, която да се погрижи за теб? Май Бърнард Шоу. (Жените бяха моето спасение и моята голгота. Без тях бях заникъде.) Привидя ми се женска ръка, която дълбае по вратата ми.
Готин!
А тъкмо бях заприличал на скъсана калъфка за възглавница. Дрипа, която не става и за байрак на погубените илюзии.
Някой ми беше хвърлил спасителния пояс – една-единствена дума.
Бях жив. Усетих със стъпалата си твърдата повърхност на дъното.
И се оттласнах.
Сборникът с разкази „Белият цвят на тревата“ от Албена Фурнаджиева излезе с логото на издателство „Захарий Стоянов“.
Какво отброява обърнатият пясъчен часовник? Останалото време или оставащото ни лично време? Сипят се неотменно трохите на пясъчните секунди под очарования ни поглед и – атом по атом, клетка по клетка ни отвеждат в безкрайността на всемирното единство. Но времето няма вина за нашата земна ефимерност – то не е нищо повече от смисъла, който влагаме в него.
Смисълът, който е вложила Албена Фурнаджиева в своите истории, е обагрен с носталгичния цвят на едно особено време – времето на успокоените страсти. Всичко в тези разкази е истинско – без търговски трикове, протяжни диалози и моден епатажен натурализъм. Това са майсторски поднесени откровения за разминаването, за несбъдването, за не-взаимността – сложна територия, която търсачите на лесен успех старателно избягват – тя не носи пазарни лихвоточки, с които да се кичат из социалните мрежи. Прочитът им оставя в съзнанието тръпчивия вкус на пропуснатото, меката тъга по вече невъзможното. Но тази тъга не поражда песимизъм, тя е реактив на душевния опит, гнездо на новия порив. Чиста, импресивна, внимателно ориентирана към деликатните отсенки и ракурси на чувствата, тази впечатляваща проза е в талвега на нашата най-плодотворна повествователна традиция. Нейният адресат е надеждата – този оазис на възраждащия се сред пясъците на надвисналата вечност живот. А тя е достатъчно основание за всяко посвещение в нейно име.
Албена Фурнаджиева е поет, белетрист, филолог и юрист. Родена е в Пловдив, където получава средното си образование. Завършва филология и право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Първите си публикации прави в периодичния печат още като дете. Дебютира с поетичната книга „Пясъчни рози” през 1996 г. Издала е сборниците с поезия „Немирници” (2010), „Рисувам обич” (2015), „Мечтатели” (2020). През 2023 г. се очаква и нов сборник „Белият цвят на тревата” с разкази и импресии. Нейни творби са превеждани на чужди езици, а книгите й със стихове радват отскоро и читателите на аудио и електронни книги в платформата „Сторител”. Член е на Съюза на българските писатели.
0 Коментара