Едва прекрачил прага на клуб „Контакт“, мечокът изръмжа завистливо: – Чухте ли? Вълкът се оженил.
– Омръзнало му е да яде само козлета и червени шапчици, оженил се – обясни събитието таралежът и дори не откъсна очи от вестника.
Магарето избухна в гръмогласен, неприличен смях. Сълзи покапаха от очите му.
– Помните ли – ревеше то радостно, – помните ли, когато го набиха овчарите? Такъв бой му теглиха, че цял месец си близа раните.
– Не е чак толкова смешно – изцвили конят. – Всички ни бият и ако искаш да знаеш, тебе – най-много. Какъвто си инат…
– Въпросът е кой те бие – додаде лисугерът. – Някакви си овчари. Много важно.
Клубът притихна. Мълчанието открай време си е знак за съгласие. Понякога е и знак за завист. Но тя не бива да се показва.
И в тишината ситно-ситно се затресе от смях порът:
– А помните ли, когато кучетата му съдраха кожуха. Скъп кожух, целият съдран! Майчице, ще се пръсна!
– Какво стана после? – попита магарето. – Той на поправка ли го даде, или си купи нов?
– Нито едното, нито другото – пак се намеси лисугерът. – Кожухът на вълка зарасна от само себе си.
– Интересно! – обади се най-после и чакалът. – При сегашното състояние на услугите да можехме и ние така…
– Аз лично ги видях миналата зима – заграчи гарванът. – И него, и лисицата. Той сплиташе крака, толкова беше зле здравословно, и я носеше. А тя – здрава и читава, се усмихваше лукаво. Като някаква Мона Лиса.
– Що не ме накара тя аз да я нося? – закани се чакалът.
– Само ти не си я носил – призна си лисугерът.
– За коя се е оженил вълкът? – плахо попита катеричката.
Заекът навири уши:
– Аз знам – каза той и допи сока си от зеле, който отдавна му беше опротивял, но нямаше спасение. Всички говореха, че заекът е пълен въздържател, даваха го за пример и на обществени места той пиеше единствено сок от зеле. Няма сега сам да си бута легендата!
Допи той сока, отмести чашата и процеди през заешката си уста:
– За вълчицата.
За прочутата вълчица! За недостъпната вълчица! И точно тя да се омъжи за този бит, съдран и лъган вълк! За този нехранимайко!
– Край! – съкрушено промълви-камилата. – Щом и вълчицата не се съобразява с общественото мнение…
– А коя вълчица се съобразява с общественото мнение? – за втори път се обади таралежът.
– Тук има нещо – предположи катеричката.
– Аз го знам това нещо – поде лисугерът. – Помните ли какво стана, когато козата спипа вълка? Тъкмо беше излапал шест от козленцата й.
– Тя разпра търбуха му с рогата си, напълни го с камъни и го заши с черен конец. Аз лично видях – тракна с човка гарванът.
– Нали тогава се разнесе слух, че вълкът умрял – прошепна порът.
– Но той си е жив и до ден-днешен – припомни конят.
– Защото стомахът му смила дори и камъни – досети се катеричката.
– И затова вълчицата се е омъжила за него – тържествуващо каза лисугерът. – Да не мислите, че ще си зареже обществената и научната дейност, за да му готви три пъти на ден!
– Така му се пада! – ревнаха всички. А мечокът изръмжа:
– За вълк ще ми се пише той на мене…
0 Коментара