На 2 май 1519 г. Леонардо да Винчи умира в имението Кло Люсе в малкото градче Амбоаз на бреговете на Лоара, недалеч от замъка на крал Франсоа I, по чиято покана художникът е пристигнал във Франция три години по-рано.

От „Смъртта на Леонардо“ на френския художник Жан-Огюст-Доминик Енгър до „Шифърът на Леонардо“ вече пет века животът и творчеството на Леонардо да Винчи са обект на възхищение, клюки и конспирации, които вдъхновяват поколения. Той е най-креативният гений в човешката история. Но познаваме ли неговия житейски път?

„Онзи, който обича практиката, без да има теоретични знания, е като моряк, който се качва на кораб без рул и компас и който никога не знае къде отива – пише Да Винчи през 1510 г. – Практиката винаги трябва да се основава на разумна теория.“

Хиляди страници от изумителните лични дневници на Леонардо, свидетелства от съвременници и десетки нови открития — това са основите, върху които стъпва Уолтър Айзъксън, за да пресъздаде историята на един от най-великите и всеобхватни гении в биографията „Леонардо да Винчи“, публикувана на български език от издателство „Софтпрес“.

Уолтър Айзъксън подхожда към разказа за живота на Да Винчи така, както самият Леонардо е подхождал към всеки от многобройните си интереси – поставя въпроси и събира отговорите, наблюдава и анализира фактите в подробности, за да развенчае натрупаните митове и да открие неподозирани връзки.

„… Геният на Леонардо е чисто човешки, изграден от собствената му воля и амбиция. Той не идва от дара на висш ум с мисловна мощ каквато ние, смъртните, не можем да си представим, както при Нютон и Айнщайн. Леонардо няма почти никакво образование, едва е можел да чете латински и да дели многоцифрени числа. Неговият гений е лесно разбираем, даже можем да се учим от него…“

В собствената си представа Леонардо е точно толкова човек на науката и техниката, колкото и художник. За него е писано много, но гледната точка на Айзъксън е новаторска и изпраща различно послание от познатите досега. В по-ранните му биографии се усеща осъдителност за това, че безразборното любопитство на Да Винчи към природата и нейните закони, непостоянното му внимание и липсата на концентрация са по-скоро пречка пред гения му; че изобретенията и математиката са ограбили времето, в което е можел да създаде още картини, още шедьоври. Биографията на Айзъксън обаче стои встрани от тази позиция. „Стремежът на Леонардо да преследва всяка примамлива тема, обогатява ума му – пише Айзъксън и допълва: – Леонардо е най-обикновен човек. Неговата наблюдателност не е свръхсила. Напротив – тя е резултат от собствените му усилия. Това е важно, защото означава, че ако поискаме, и ние можем не само да му се възхищаваме, а и да се учим от него, да се вглеждаме в нещата по-задълбочено и с повече любознателност.“

Защото дори 500 години след смъртта му човечеството има какво да научи от Леонардо да Винчи.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара