Писмо до редакцията:

„Имам чувството, че много отдавна съм се срещала с пренебрежително отношение към любовта, макар че съм едва на 18 години. Случвало ми се е да се влюбя, но приятелите ми ме съ­ветват да изчакам другият пръв да разкрие чувствата си. А не е ли естествено, когато обичаме, да желаем да направим щастлив своя любим? Не постъпваме ли нечестно спрямо него, когато в страха си да не се окажем „излъганите“, крием умишлено чувст­вата си?“

Преди десет години, когато за­давах на възрастните същите въ­проси, те ме зашлевяваха през ли­цето с контра въпроси: „Сигурна ли си, че ако се откриеш извед­нъж докрай пред своя възлюбен, ще успееш да го задържиш? Не си ли забелязала, че мъжете изпит­ват панически страх пред брачни­те белезници, които им се при­виждат зад всяко чистосърдечно любовно признание? Не си ли разбрала, че мнозинството от тях не обича силните жени?“

Отказвах да се примиря с жи­тейския им практицизъм. Вероят­но по тази причина кривата на влюбванията ми през младежки­те години си оставаше една и съ­ща: взаимно привличане (въз­ход) — първи колебания у про­тивниковата страна (стагна­ция) — предизвикано обяснение от моя страна (рязък спад) — бързо охладняване от негова, са­мотни вечери в печал и размисъл (нула). Стигнех ли до нулата, със сантиметър в ръка проверявах обиколката на бюста, талията и ханша си, искрено убедена, че по­ражението ми се дължи на тяхната несъразмерност. И през ум не ми минаваше да прекроявам по­ведението си. Чаках реванша, който животът ми дължеше (представях си го като финала на „Евгений Онегин“).

В един от часовете на „печал и размисъл“ от унеса на самозаблудата и заслепението ме изтръгна признанието на млад учител: „Ако попадна в компанията на две приятни жени, между тази, която ще ми каже: „Винаги съм се възхищавала от учителите, от интелигентността и търпението им“ и другата, която още в нача­лото ще рече: „Вашата професия не се ползува сред обществото с авторитета, който по право й се полага“ — без колебание ще предпочета първата, макар че в душата си ще съм съгласен с вто­рата.“

Нямаше да ми направи впечат­ление това простодушно призна­ние, ако вече не бях наблюдавала как мъжете слагат доброволно оръжие пред жените „лисички“ и не бях започнала да недоумявам (най-сетне!) на каква почва избуяват тези техни предпочитания. Напук на еманципацията не отмират поклонниците на лукавата Ева! „Изначалната женственост“, въплътена в тайнствеността, неуловимостта и загадъчността на жената, в дарбата й да ласкае, в хитростта и кокетството й — с една реч, все в качества, които по­вече или по-малко се разминават с искреността и чистосърдечието, не губи терен! Папируси, свитъци и ръкописи свидетелствуват кол­ко бележити военачалници, дър­жавници и мислители са ставали „лисича“ плячка в миналото. Без­бройните вицове за шефове и сек­ретарки днес без труд ни убежда­ват в същото. Поетите на всички времена обичат да се представят за жертви на жените с „лисиче“ поведение, което не им пречи да ги словославят. Дори лиричният Есенин примирено изповядва:

Твоя поглед фалшив обожа­вам
и вида ти лукаво смирен.
На простряна лисица прили­чаш…

Трябва ли да се чудим защо?

Макар че „лисичките“ пред­ставляват остарелия модел жен­ско поведение, те продължават да са актуални. Даже еманципация­та ги направи по-дефицитни на мъжкия пазар. Равноправието из­тласка на житейската сцена жена­та със силния характер и така от­не на съвременния мъж чувството му за превъзходство над слабия пол. Самоувереността му беше сериозно подкопана от напора на неговата съвременничка в облас­тите, над които доскоро той има­ше неоспорван приоритет. Чуйте го само как се жалва, че не е в състояние да погледне хубавата си началничка с очите на мъж! Та той е направо един подплашен човек! Със своето откровеничене съвременната свободомислеща жена посегна на един от неотме­нимите атрибути на неговата мъ­жественост — самохвалството. В класическия случай в компания мъжът описва с натуралистични подробности последното си приключение с жена, която поне по­ловината познават. В модерния случай пред бъбрива приятелка еманципираната жена споделя интимните си преживявания от предишната нощ. И ето я после­дицата от разменените роли — мъжът започва да се страхува да не бъде осмян и унизен и инстинктивно търси убежище в скута на „лисичката“. Водена от безпогрешния си усет, тя го поко­рява, без да му отнема илюзията, че той я е извоювал в тежки бит­ки. С „лисичката“ мъжът не ри­скува — нейните качества и недо­статъци се знаят от памтивека, най-лошото, което може да му се случи, е да се окаже в един кюп с толкова много свои знаменити събратя, начело с прародителя Адам! А при еманципираната же­на го дебнат неизследвани под­водни рифове и скрити течения. Бррр!

С интуицията си голяма част от съвременните жени вече усещат какви удобства предлага „лисичата“ кожа. Миналата зима най-елегантните от тях увиха вра­товете си с истински лисичи кожи, снабдени с препарирани глави и автентични нокти. Един социален психолог назова тази мода симптоматична. Назад! Към Евиния образ!

В тази усложнена ситуация шансовете на смелата и открита свободомислеща жена силно на­маляват. Родителите на днешни­те 18-годишни младежи се оплак­ват, че техните синове не сварват да си отдъхнат от напористите момичешки обаждания по теле­фона. Жената, бореща се за любовта си, вече е прекалено чест случай, за да може да заинтригу­ва мъжа с поведението си. Нищо чудно скоро да я обявят за кон­венционална! Затова доброжелателите й я съветват, ако не може да се превъплъти в „лисичка“, по­не да държи езика зад зъбите си.

Да изчаква! Б-а-в-н-о! Да направи крачка назад днес, за да се окаже в по-благоприятни позиции утре! Да не изисква от съвременните мъже да я обожават като рица­ри — нали тя самата вече не е да­мата, за чиято снежнобяла кър­пичка Арамис и д’Артанян се дуелират в Булонския лес? Да по­гледне не с гняв, а с усмивка на показната мъжественост на днешните кавалери — и тя е мъ­ничко виновна за тяхното пони­жено самочувствие, което ги кара да се пишат бабаити и да бягат като от огън от всякаква словесна нежност!…

А може би смелият мъж, който не се плаши от силата на съвре­менната жена, не е на изчезване? Може би не е нужно тя да оглажда ръбовете на чепатия си харак­тер и да ги прикрива с разни ли­сичи кожи? Може би за нея е по- добре да не става „ретро“-жена? Кой знае?

Наистина кой знае? Може би мъжете?…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара