Можем ли да си представим бащата на Лолита преди Лолита?

В световната литература Набоков е един от най-изтъкнатите прозаици, поети, драматурзи и литературни критици. Писателят проплаква за пръв път в Санкт Петербург през 1899 г. През 20-те и 30-те години изкарва времето си в Берлин и именно това е и градът, който заключва между сградите си всички персонажи в “Машенка”.

Безспорен е фактът, че широката аудитория свързва името на Набоков с лицето на “перверзния” възрастен мъж, влюбен в малкото подрастващо момиченце. “Лолита” успява да подразни моралистите, смущава родителите и дава хляб на хулителите. Роман, вълнуващ и критикуван и до днес. Труден за четене и тромав за прелистване. Историята тежи на психиката и има мощта да учестява пулса на читателя и да го кара да чете на порции. И ако в “Лолита” е разгърната историята в дълбочина, то при “Вълшебникът” е извадена есенцията на самата идея.

Набоков нарича произведението си “моя пра-Лолита”.

Стегнат в изказа си, красив и описателен в литературата, динамичен във фабулата. С експресивен и стряскащ финал, “Вълшебникът” е подходящ за четене и преди, и след големия роман на Набоков. В този ред на мисли асоциацията на твореца именно с тези творби е неизбежна. Може ли любовта в прозата на големия прозаик да бъде “нормална”? Такава, която да не може да бъде посочвана с пръст? Такава, от която родителите да не се смущават дълбоко?

“Машенка” излиза изпод перото, когато големият писател е все още твърде младият и наивен Владимир. На 27 години е. Минал е през любовни разочарования. Вървял е с морни тъжни крачки из улиците на Берлин. Болка и град, които трябва да бъдат събрани на едно място и да легнат на страниците на свой отделен роман. Написан е през 1926 година и върви с псевдонима В. Сирин. Сюжетът пълзи по съдбите на злощастни руски емигранти, които крият тъгите си между стените на пансион в Берлин. Сълзите от бледата надежда за неизвестното бъдеще се сливат с горчилката от тъгата по прокудилата ги Русия. Редом с тези тежести, на раменете се стоварва и споменът за сладостта от младежкото и дълбоко влюбване.

Лев Глебович Ганин е името на мъжа, през който всеки читател успява по набоковски да си припомни своята най-голяма и изпълваща любов. Една стара снимка изважда наяве спомена за отминалите мигове на бленувано щастие. Във фотография на жената на своя съсед, Лев съзира нейния лик. Машенка. Някога принадлежала на него, днес вече чужда. Цялата тяга на историята идва от това, че онова посивяло “там и тогава”

може да съществува единствено в прегръдката на спомена

Машенка е жената, която читателят има честта да опознае само през фрагментарната памет на Ганин. Не са ли това и нашите големи любови? Спомен за сладките и безгрижни лета на любовта. Безкрайно очакване и търсене на едни-единствени две очи. Тези, които се открояват в тълпата. Широка усмивка, която има силата да забави каданса на забързаното ежедневие, колкото и непосилно мъчително да изглежда то. Безкрайно и безгранично търсене на един-единствен човек. Онзи, когото ще търсим във всички животи. Онзи, който остава там. Винаги. “Там и тогава”, но и “тук и сега”. Младият Набоков е писател на младостта и художника на болезнената наивна сладост от отминалите спомени. Първите срещи, залезите, красивата коса, нежният поглед, плъзгащ се по бузата, и грозните стени на берлинския лагер, които удрят фантазията и напомнят, че всичко е една невидима и остаряла химера…

“Машенка” за пръв път на български е събитие, което напомня как не бива да се опираме на предразсъдъци, взирайки се само в едно-единствено произведение. Напомня колко много може да боли от голямата любов, по-нежна от синчец.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара