Няма да си призная, че вече ги наближавам. Поне пред непознати. Не ми се иска да се обръщам назад. Нямам с какво да се похваля. Като че ли нищо не съм направила за тези 40 години, сякаш през фуния е изтекла водата и не е останала даже следа.
Когато ми е много тежко и болно, това често ми се случва, обръщам живота си отвсякъде и си поплаквам. Имам апартамент. И мъж. И момиченце на 5 години. Имам и пари. макар селската ми кръв (или може би женската) да ме прави стисната. Имам пари, но не съм ги изкарала аз или мъжът ми. Байца ми поддържа нашето семейство. Той има парници. Вече се пенсионира и сега всичкото си време дава на тях. От тези парници и от ръцете на баща ми и майка ми са нашият автомобил, всичките суми – за един голям апартамент. ако ударя на молба, може и да остане и за вила.
Имам работа, която не обичам. Завърших висше образование, но тъкмо тази специалност не ми лежеше на сърцето и сега работя без радост. Знам материята, но някак си само я знам. Нищо повече. Дотук. Все искам да се махна и
все искам да си отида, но къде?
Към парниците връщане няма, макар че всеки път. когато съм у дома, при родителите си, се захващам с тази убийствена работа. Захващам се за ден-два и после отново – към парното, топлата вода, големите магазини.
Много пъти съм искала да се разведа с мъжа си, да се махна от него, да заживея с друг човек. Не съм направила и най-малък опит. Омъжих се като на шега, а първите ми семейни години, сврени по мазета и тавани, студентски и студени, минаваха в побоища и пиянство. После това спря. Уталожи се. Мъжът ми продължи да се напива, но спря да ме бие. Той е уж интелигентен и в дните, когато не пие, всичко си е както трябва. Отвращава ме пиян, но аз толкова години съм изтърпяла, ще изтърпя още.
Нямахме дете.
Дали в това беше нашата трагедия?
Нямахме и нямаме и досега. Петнадесет години се мъчих и тревожих. През какво ли не минах. Когато бях на 35, си взехме момиченце. Струваше ми се, че с това ще се реши за мен всичко. Ще запълни живота ми, ще го доосмисли. И донякъде, изглежда, е така. Толкова му се радвам и го обичам. Но само с обичта си към детето една жена може ли да живее?
Обичах един мъж, но сега вече мога да си призная, с онази егоистична женска обич, която иска всичко, а не дава всичко. Обичах го, изповядвах му се, радвах се на неговата всеотдайност, на болезнената му любов, но не стигнах докрай. Пазех своя периметър, пазех тъй нареченото семейство.
Изневерявах, но не разрушавах.
Колко жени правят така? Тогава все още не бяхме си осиновили детето. Тъй че пазех нещо, което всъщност го нямаше. Само като си помислех за разговор с баща ми, който щеше да каже: „Ти си си го избирала този мъж, ще го търпиш, какъвто и да е“ и вече и не мислех за развод. Приятно ми е било да си представям как ще живея с човека, когото обичам, но само толкова. А когато взех детето, мъжът, когото обичах, си отиде. Много беше заложил, всичко беше дал. Отсреща нямаше подадена ръка. Аз я бях дръпнала. Детето дойде и запълни празнината. Запълни, осмисли, но аз исках да обичам още някого. Късно ли е вече?
0 Коментара