Преди три години, в един студен февруарски ден, обезлюдил улиците на София, животът ме срещна с художника Росен Марковски в столичната галерия “Пагане”. Там за първи път видях негови рисунки, скици, акварели, дървени фигури и картини.
Мислите ми бяха мрачни, като времето отвън и не можех да си обясня, как така се реших да напусна топлия си дом, за да разгледам изложбата на непознат за мен автор.
Но после, като го видях колко усмихнат прекрачва прага на галерията, скрил глава под зелена плетената шапка, оставила открити живите му закачливи очи, веднага го харесах и разбрах, че съм там, за да бъдем приятели.
Искрено заинтригувана от охотата му да разказва и търпеливо да отговаря на многото ми въпроси, се отпуснах и стоплих. Радостта от споделения момент, любезните му думи, снимките, многото цветни картини и чистите ни похвали, по-късно допълниха спомена от тази ни среща, от която си тръгнах с първите негови акварели.
Помня с какво желание веднага ги подредих вкъщи. И докато щастието от новите ми гледки все още ме държеше, спонтанно и с няколко реда, разказах за него и изложбата.
Сега, когато сме преживели много моменти в ателието му и навън, на които сме обсъдили житейски и други неволи; когато знаем повече за себе си, натрупвайки и спомени, смея да кажа, че е един от
малкото свободни човеци,
с които съм се срещала. Той е оригинален автор, умеещ по много и различни начини да впечатли зрителя. Сръчен във всяка, зависеща от въображението и ръцете му работа, Росен Марковски, не спира да експериментира, без да си придава важен вид.
Вече зная, че
деликатният му поглед към сложната женска същност,
е това, което го зарежда с енергия и води в широките граници на изкуството, а изобретателният му флирт с нея, сякаш принадлежи на всяка жена под небето.
Днес, три години по-късно, отново разглеждам негова изложба. Стъпвам по акварелните му улици и се потапям в красотата на старите италиански градове и села, вдъхновили го със
спокойната си атмосфера,
живописна природа и древните си архитектурни структури. Научавам, че впечатлен от естетиката и пропорцията им, от духа на отминалото време, затворен в старите сгради, камбанарии, арки, порти, камъни и дърво, той не преставал да
кръстосва улиците с папка и картони.
Спирал се на тихите слънчеви площадчета, където сам или с приятели пиел капучино, нахвърлял идеи и рисувал.
”Имам чувството, че в предишен живот съм живял в Перуджа, в която съм
влюбен и искам отново да се върна.
Имам чувството, че съм строил камък по камък тези арки, стълби и тесни улици.” – казва ми той и се умисля.
“Бог да го чуе и върне там!” –
орисвам го наум аз и го оставям на другите му гости.
Мога да разбера това му желание, защото съм се срещала с въздействащата
красота на тези места,
където времето сякаш не съществува. Акварел върху дърво, още акварели и рисунки, все работи, които днес гледам с други очи. Гледам ги с очите на приятел, който долавя в тях
болката и носталгията
на Росен по Италия, по тамошните му приятели, по оставената в Перуджа светла галерия и където заради едно или друго, днес той не може да бъде.
Но Росен Марковски, на когото по време на пандемията от COVID-19, най-силно му липсват личните срещи и дискусии с хората, носещи му емоции, енергия и вдъхновение да работи, вярва, че нормалният ни начин на живот скоро ще се върне и отново ще можем да се прегърнем.
Изложбата “Акварелни улици” е като интересна история, от която можете да научите повече за душевните тайни и мислените представи на художника, който не се спира пред трудностите в живота и умее с надежда да види и
невидимото в света ни.
Нарисуваните от Росен Марковски стари и преживели какво ли не във времето улици сякаш ни напомнят, че бедите се случват, за да ни поучат и накарат да вярваме в правилните неща, които не бива да забравяме, за да можем отново да бъдем такива, каквито трябва да бъдем.
Изложба, която си заслужава да разгледате от 25.02.2021 до 11.03.2021 г. в галерия “Пагане”, където се спазват предписаните предпазни мерки.
0 Коментара