ХЕРОИНЪТ има мнозо имена – херинга, стаф, материал, жълто… Може да го срещнете в пакетче, сгънато като ванилия, пълно с жълт прах, или на тъмнокафява буца. Може да се приема по различен начин – в цигара, на фолио, на нос, на „помпа“. Както и да влезе в тялото ти, той те превзема като леснодостъпна крепост, завладява те и ставаш негов слуга.

ХЕРОИНЪТ – най-мощното оръжие за масово поразяване, най-силният коз в ръцете на дявола, най-печелившата машина за пари.

ХЕРОИНЪТ – мой стар добър приятел… Когато преди 10 години се запознах с него, вече бях голям човек по всеобщите схващания – на почти 22 г., бях майка на 4-годишно дете и изобщо трябваше уж да съм си стъпила на краката. Но го срещнах и той ме завладя…

Случи се по класическия „балъшки“ начин – бях разведена след твърде ранна женитба, бях бунтарка, отгледана като в саксия от твърде консервативни родители, импулсивна, „луда“, жадна за нови емоции и предизвикателства. Аз съм от поколението на родените през 70-те, които тръгнаха да емигрират на Запад и живяха по имиграционни лагери в началото на 90-те – в търсене на по-добър живот.

Родих, върнах се в България, разведох се, срещнах мъж, 15 години по-голям от мен, със „силова“ професия и много пари, които се чудех как най-качествено да изхарча. Най-добрата ми приятелка работеше като сервитьорка в заведение близо до „Магурата“ на „Витошка“ – мястото, където тогава се събираха всички по-дребни и по-едри мошеници, чейнчаджии и всякакъв ъндърграунд. Нямах никакви смислени занимания тогава, не работех, дъщеря ми ходеше на детска градина и… прекарвах дните си там, в това заведение.

Запознах се с дрогата по класическия начин – излъгаха ме.

Един ден мой познат ми предложи да пушим нещо, не уточни какво и аз… се навих (тогава винаги бързо приемах предизвикателни предложения, уви). Е, пушихме от нещото, не ми хареса особено, но някак се отпуснах, одремах се и всякакви дребни и едри проблеми изведнъж изчезнаха. Потънах в една друга, розова действителност, която ме омая. Всеки ден ходех там, пушех от нещото и се потапях в другия свят – тогава не подозирах последствията, не знаех, че в този свят се остава завинаги и че това е псевдосвобода.

Не знаех, че вече съм в омагьосания кръг на ХЕРОИНА.

heroinmainИ една сутрин, когато се събудих вкъщи трепереща, виеща от болки в ставите и потяща се, разбрах, че нещо не е наред но нямаше къде да отида. И затова се отправих натам, към моите „приятели“, към мястото, където, ако няма отговори, поне има „нещо ,от което ще забравя, че съм болна (защото аз чувствах, че се разболявам, но не знаех от какво). И отидох-бледа, уплашена и питаща. А там ме чакаха с отговор – „ето, пуши и ще ти мине, но от утре ще ти струва 30 лева грама“.

Чак тогава разбрах, че „нещото“ не е някаква трева и че вече трябва да си плащам за него. Допуснах хероина до себе си и той промени живота ми постепенно ме обсеби, отрови душата ми, уби духа ми.

Превърнах се в парцалена кукла в мощните му ръце.

Защото ХЕРОИНЪТ не е просто вещество, а Същество. Най-страшният дявол от всички дроги, който влиза в теб, и повече никога не си същият. Как се съжителства с такъв „приятел“? Винаги под напрежение и винаги посоката на съвместния ви път е надолу – към бездната, калта, отчаянието, самотата… С болка се събуждаш, а мисълта в главата ти пищи – искам, нужно ми е, за да не умра. С усилие, равно на вдигането на 200-килограмова щанга, ставаш и тръгваш, преди да си измиеш очите, натежали от снощната доза.

Тръгваш да търсиш пари, да търсиш дилър, да крадеш, да убиваш -

всичко… само и само да постигнеш целта. Забождането на иглата в калцираните, насинени вени, останали без дъх, и вкарването вътре…

ХЕРОИНЪТ – моят най-добър приятел. Жълтото чудовище… И така до след 3 часа. Всичко започва отначало. Пищиш неистово за още – и така три пъти на ден, или пет… Ден след ден, седмици, месеци, години. Докато забравиш кой си и затвориш кръга, омагьосания кръг на ХЕРОИНА – моя най-добър приятел. И лека-полека оставаш сам с него, смеете се заедно, плачеш на рамото му, дори говориш с него, сънуваш го – защото е реален, защото е живо вещество, дух в духа ти, мисъл в ума ти…

Сигурно се питаше как съм жива след такава връзка?

Дълга история. Ще кажа само, че настани ли се веднъж в теб ХЕРОИНЪТ, трудно те оставя. Дори да бягаш от него, да се криеш, да му затваряш телефона, той се шмугва в сънищата ти, чука на сърцето ти и след ден-два ти отново го пускаш, защото си зависим от него – от топлината му, от състоянието на безвремие, до което те докарва. Раздялата с него е безкрайно трудна, но все пак не е невъзможна. Въпросът е да повярваш, че там някъде, извън кръга, някой те обича и чака да се събудиш – като Спящата красавица в очакване на принца. Принцът може да е всичко – родител, приятел, любим, работа, вяра, Бог… Нещо истинско, нещо, което не търси своето, а чака теб.

След 4-годишна връзка с хероина (и още 4 г. на метадон) моят принц дойде и ме целуна. И тогава се събудих… За мен „принцът“ беше вярата, че мога да променя живота си, че има смисъл да съм жива, че има любов, че някой го е грижа за мен и ме обича.

Беше дълга и тягостна раздяла.

Минах през всички възможни и невъзможни лечения, лекари и диспансери, падах и ставах, пак падах и ставах… Един ден с моя близка приятелка – след дълго, болезнено лечение – решихме да се надрусаме. Ей така, само още веднъж, за последно – да се потопим в оня сладък и лепкав свят на забравата след всички преживени мъки. Взехме си „материал“ от услужливите дилъри, които винаги са наоколо, особено когато си решил да спираш. Купихме си спринцовки от близката аптека, влязохме в един вход, качихме се на последния етаж и… се надрусахме. Миг преди да потъна в абсолютна мъгла, палейки цигара, погледнах моята приятелка (ще я нарека Мартина). Цветът на устните й беше лилав, изглеждаше заспала. Не се уплаших особено, защото и друг път бях виждала колабирали наркомани, а и не бях в състояние да се уплаша – там, в оня свят, няма страх или ужас, сетивата са притъпени. Знаех какво се прави в подобни случаи – почнах да й бия шамари, държах й езика да не го глътне. 20 минути се опитвах да я събудя. Но не успях…

Мнооого бавно започнах да осъзнавам какво се е случило.

Видях смъртта в очите, но, странно, не се уплаших Помня линейките, лекарите в „Пирогов“- бяха част от една полуреалност… Помня майка й, сълзите й, думите „няма я вече“. После настана мрак. Не можах тогава да се разделя с ХЕРОИНА. Напротив, сближихме се, плачейки за изгубените приятели (ставаха все повече). През ден чувах за някой от „наште“, който си е отишъл. Много майчини сълзи видях.

Няма да скрия, че в оня период често мислех за самоубийство. Но имах късмет да срещна свестни лекари и с тяхна помощ се включих в държавната метадонова програма. Благодарение на метадоновото поддържащо лечение се измъкнах от омагьосания кръг на хероина и заживях нормално. Още 4 години ми бяха нужни, за да се осмеля да продължа живота си съвсем „на чисто“.

От 3 години чувам пак птиците, виждам колко синьо е небето, вдъхвам аромата на живота. Оцелях. Аз успях – и ти можеш. Но позволи на твоя принц да дойде и да те целуне, отвори очи и… ще видиш първия си изгрев свободен!

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара