Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори и всеки има миг, във който трябва да влезе и излезе; и играе различни роли…

Уилям Шекспир, „Както ви харесва“, второ действие, седма сцена

Актьор: Някой, който действа по начин, предвиден да заблуди или впечатли останалите.

Поддържащ актьор: Човек, специализиран в пресъздаването на необичайни или характерни роли.

Типов подбор на актьорите: Дава на актьорите роли от един и същ тип, така че изпълнителят се асоциира със съответната роля и е пренебрегван за други.

Насилникът, жертвата и (не толкова невинният) наблюдател са три роли в трагедия, която ежедневно се разиграва в домовете ни, училищата, на детските площадки, по улиците и на работните места. Както става ясно от примерите във въведението, пиесата е истинска, а последствията могат да са смъртоносни.

Детето, което играе „насилника“, се облича, говори и действа според ролята си, както правят и „жертвата“, и „не толкова невинният наблюдател“. Позата, думите, действията и последиците от комбинацията на тези елементи са предмет на тази книга. Децата могат да опитат и трите роли и да играят всяка една с относителна лекота, а после да изоставят ролята на насилник или жертва, за да се превърнат в не толкова невинни наблюдатели.

Някои деца играят едновременно насилник и жертва

и се превъплъщават в двата образа. Други попадат в един типаж и за тях става почти невъзможно да излязат от ролята, която са усъвършенствали, без възможност да развият по-конструктивни социални умения и здравословни лични връзки.

Типологизирането повдига въпроса за езика. Като бивша учителка съм виждала колко лесно, резултатно и в същото време непродуктивно е използването на езика като вид стенографско скалъпване на диагноза, която се лепва на детето и се прилага така, сякаш това определение капсулира цялата му идентичност. Дете, което страда от диабет, е квалифицирано като диабетик, дете с епилепсия е епилептик, дете с астма е астматик, дете с дислексия е дислексик. Изисква се малко повече усилие и няколко допълнителни срички, за да се каже „дете, което страда от епилепсия“, „дете, което има астма“ и „дете с дислексия“. Изисква се много по-голямо усилие и далеч повече думи, за да не се дефинира

детето според болестта или състоянието си.

В такъв случай защо да използваме термините „насилник“, „жертва“ и „не толкова невинен наблюдател“? Някои твърдят, че поставянето на етикети на участниците в насилието налага типажи, които им пречат да излязат от характерните роли. Този тип автори предпочитат да се фокусират върху смяната на поведението и избягват поставянето на етикети на участниците: „човекът, който упражнява насилие“, „човекът, който търпи насилие“, „човекът, който наблюдава“. Ударението е върху предоставянето на алтернативи за онези, които участват в насилието или са обект на тормоз.

Други използват етикети, за да характеризират преднамерено децата, и гледат на проблема с насилието в черно и бяло като в сценарий за добрия и лошия: „Насилниците и техните жертви. Игра на обвинение и срам“. Тук гледната точка е „те срещу нас“ – отървеш ли се от насилника, ще се отървеш от проблема.

Третата възможност е да се използват етикети, за да се идентифицират определени роли със съответните им поведенчески характеристики. Избирам този вариант. Употребата на термините

„насилник“, „жертва“ или „не толкова невинен наблюдател“

в книгата цели идентифициране на временната роля, която детето изпълнява в момента, в определена сцена и определено действие от дълга пиеса. Тя няма за цел да определя или да поставя постоянен етикет на личностните характеристики на детето. Целта е да добием по-ясно разбиране за тези роли и за това че – макар и често срещани в нашата култура – те не са здравословни, не са нормални и определено са ненужни. Всъщност тези взаимодействия могат да се окажат опустошителни за децата, без значение коя от трите роли изпълняват, могат да са опустошителни и за обществото като цяло.

Разберем ли веднъж тези роли, ще можем да започнем пренаписването на сценария и да създаваме алтернативни и по-здравословни роли, които

не изискват преструвки и насилие.

Можем да пренасочим властното или контролиращото поведение на насилника в положителната насока на лидерски дейности, например. Лишеното от агресия, дълбоко загриженото и чувствително поведение на жертвата може да бъде признато и развито като сила. Ролята на не толкова невинния наблюдател може да се замени с тази на смелия свидетел или защитник – човек, готов да се застъпи за мишената, да говори и активно да се изправи срещу несправедливостта.

Нашите деца не просто действат според ролите си, те ги изживяват. Не могат да се приберат у дома след спектакъла, да се върнат в „истинския живот“, защото

домът е част от тяхната сцена.

Но сценариите могат да бъдат пренаписани, да се създадат нови роли, сюжетът да се промени, сцената да се пренареди, трагичният край да отпадне. Актьорите не могат да се справят сами. Ние, възрастните, трябва да станем от местата си – не можем да си позволим да сме пасивна, разсеяна, отегчена, разтревожена или дълбоко покрусена публика. Не можем да си тръгнем, да закрием спектакъла и да го изпратим някъде другаде. Не можем просто да пропъдим насилника и да жалим тормозеното дете. Трябва да изоставим ролите, а не децата си.

Нашите деца имат нужда от нова пиеса, а ние, възрастните, можем да станем активни участници в пълното й пренаписване заедно с тях. Но преди да се заемем с новия сценарий, трябва да анализираме и разберем оригиналната трагедия.

Сцени от трагедията

„Насилникът, жертвата и не толкова невинният наблюдател“ е пиеса с много версии на едни и същи трагични теми, пресъздавани от различни актьори, които носят различни костюми и четат различни текстове.

Постановка

  • Среда, която подхранва и подпомага безапелационното подчинение на властта и превръща жестокостта в обичайно явление, където „злото“ е норма, където личностите, които се считат за недостойни, се дехуманизират и охулват.
  • Култура, която награждава насилниците и обвинява жертвите.
  • Училища, които претендират, че нямат проблеми с насилието; в които съществува добре структурирана йерархия от ученически клики и липсва ефективна политика, процедури или програми за справяне с тормоза.
  • Родители, които моделират или „преподават“ начален курс по насилие у дома.
  • Възрастни, които не виждат – или избират да не виждат – страданието и не чуват зова за помощ на тормозените деца.

Действие първо: Проучване на пейзажа

Насилникът проучва обстановката, проверява останалите участващи в опит да открие потенциална мишена и оглежда публиката, за да види дали някой възрастен обръща внимание.

Потенциалната мишена играе с топка срещу стената на училището, (почти) без да съзнава, че насилникът я наблюдава.

Наблюдателите вкарват топки в баскетболния кош, смеят се, наслаждават се на компанията и приятелството си и без да влагат особена мисъл, създават дълбоко усещане за „ние срещу тях“.

Действие второ: Опипване на почвата

Насилникът сякаш случайно се насочва към мишената, като внимава за реакциите и на потенциалната жертва, и на наблюдателите. Използва груби и обидни думи, за да я обезличи и очерни.

Мишената свива рамене и пада духом, изпитва безпокойство и страх, но не знае как да постъпи.

Не толкова невинните наблюдатели гледат настрани или се смеят, оказвайки подкрепа и безмълвно одобрение на насилника. За някои това е начин да се забавляват на гърба на жертвата.

Действие трето: Деяние

Виждайки мишената като обект на осмиване и презрение, а не като съученик или равен, насилникът я бута, грабва топката и я мята през игрището.

Жертвата се самообвинява за нападението, нарича се с обидни думи („аз съм некадърен, слаб, аз съм никой“), упреква се, че е била неадекватна, чувства се безсилна срещу насилника и се опитва да се убеди, че насилникът всъщност не е искал да я нарани.

Някои от наблюдателите се правят, че не виждат и не чуват ставащото. Отдръпват се от сцената и се чувстват виновни, че не са спрели насилника. Самите те са безпомощни и уплашени и се чудят дали няма да са следващите. Други не толкова невинни наблюдатели окуражават насилника или се включват, като се подиграват на жертвата и започват да подритват отнетата топка. Този процес на обезличаване и на притъпяване на чувствителността позволява на насилника и на наблюдателите да извършат още по-груби актове на насилие и агресия спрямо тормозеното дете.

Действие четвърто: Насърчаване

Насилникът открива нови възможности да дразни и изтезава мишената си. Става по-агресивен физически и заплашва с повече насилие, за да внуши ужас. Чувства се силен, когато напада. Резултатите му носят удоволствие и удовлетворение.

Жертвата прекарва учебния час в мислене как да избегне насилника. Не може да се съсредоточи над уроците; поболява се; измисля извинения, за да избягва игрището, съблекалните и столовата; чувства се безпомощна и лишена от надежда.

Не толкова невинните наблюдатели отново се делят на два лагера: едната група открито страни от насилника, за да избегне конфронтация; другата се включва в насилието. Първата група се бои от насилника, втората го почита. И двете групи се само- убеждават, че няма да са следващите, защото насилникът вече си има мишена, която заслужава онова, което й се е случило. Според тях жертвата е мекушава и е извън ограничения кръг на хората, за които ги е грижа.

Действие пето: Кулминация на страданието

Насилникът продължава да тормози и наранява жертвата с нарастваща злост. Приема характерната роля на насилник; не успява да създаде здравословни приятелски връзки; липсва му способността да погледне от гледната точка на другия; лишен е от емпатия, съчувствие или състрадание. Освен това се вижда като силен и харесван от другите, което е истина – някои съученици и възрастни действително смятат, че той притежава стабилни лидерски умения и е „добро дете“. Чувството, че правото е на негова страна, нетолерантността му към различията и удоволствието, което изпитва при изключване на останалите, бележат репутацията му.

При тези непрекъснати атаки жертвата започва да показва признаци на депресия и може да се обърне срещу преследвачите си. Връстниците и възрастните й поставят

етикет на труден или проблемен ученик,

често отсъства и не може да се съсредоточи, когато е на училище, се справя зле с ученето – друг източник на напрежение и срам. Неспособно да измисли конструктивни начини, за да си върне контрола над живота, нароченото дете прекарва времето си в търсене на способи за отмъщение. Може да се присъедини към група от други „нежелани“, заедно с които да съчини план за мъст, а може и да се отдръпне, да стигне до изолация и изгнание в опит да спре тормоза. Все повече започва да прилича на обезличената карикатура, за която го смятат.

В този етап не толкова невинните наблюдатели правят едно от следните четири неща:

  1. Продължават да се боят от насилника и винят жертвата за това, че е станала негова мишена.
  2. Присъединяват се към тормоза и от наблюдатели сами се превръщат в насилници, последователи или активни поддръжници.
  3. Като виждат, че никой друг не се намесва, свиват рамене и се чувстват безпомощни да спрат насилието или, още по- лошо:
  4. Решават, че това не ги засяга и не виждат необходимост да го спрат.

Текстът е откъс от книгата „Тормоз в училище. Насилникът, жертвата, наблюдателят“на Барбара Колоросо.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара