Аз и съпругът ми живеем през по-голямата част от годината от двете страни на океана. Атлантическия. Имаме две фантастични деца – Антъни-Витас и Катерина-Адел, които избрах да отгледам в България.
Нищо не съм искала повече от това да имам деца. Мечтала съм си за тях десетилетие преди да се родят. Имаше период, в който приех, че няма да ми се случи да съм майка. И когато неочаквано се появиха – едно след друго, в последната година на миналия век и в първата на новото хилядолетие, мина доста време, докато свикна с мисълта, че са мои. Имаше случаи в началото, в които, като чуех „мамо”, се обръщах за някой друг наоколо, не вярвах, че се отнася за мен.
Бях сигурна, че ще бъда най-добрата майка на света, че всичко ще е лесно и просто. За огромна моя изненада родителството се оказа най-трудното нещо, с което съм се захващала. Често съм пред пълен провал. Любимият ми филм вече е „SOS бавачки”, в който омаломощени двойки се обръщат за помощ към
обучени в укротяването на своенравни хлапета гледачки.
В рамките на една седмица лелките успяват да въведат ред. Сериите ми действат като психоанализа, въпреки че съм скептична към онова, което ще последва часове след като бавачките си тръгнат. Филмът е построен като приказката за Пепеляшка, краят е щастлив, но никой не ти казва какво ще е продължението. Привърженик съм на скептичната теория на проф. д-р Лоурънс Питър, който смята, че бракът на принца с бедното момиче ще е доста несполучлив, тъй като в двореца Пепеляшка попада в нивото на своята некомпетентност. Бавачките от SOS си тръгват точно в момента, в който въведат родителите в зоната на некомпетентността – изкуствено установения ред. Няма как хармонията да е дългосрочна.
Изчела съм огромно количество книги за възпитанието на своенравни деца. Някои от тях развиват тезата, че повечето хлапета на новото хилядолетие не се поддават на възпитание. Наричат ги деца-индиго зарадиособената им, в индигов цвят аура, която ги предпазвала от всякакви опити на възрастнитеда възпроизведат в потомството си стереотипите, щампите, моделите, чрез които десетки поколения майки и бащи са отглеждали синовете и дъщерите си.
Индиговите деца почти не се поддават на онова, което днес наричаме възпитание.
Те са дошли, за да променят света, като първо променят родителите си. Те са емоционално неуязвими, непредвидими и много силни. Идват от Космоса, за да помогнат на хората да се слеят с неговия ритъм, с новия му еволюционен „сайт”. Да ни научат как да живеем по-добре.
Синът ми, моето индигово дете, наистина ме превъзпитава. Учи ме на търпение, което никога не съм имала в отношенията си с мъжете. От поколението на типичните предчернобилски романтички съм – в плен на илюзията за идеалната връзка. В резултат на което най-дългото ми съжителство с мъж досега е 3 години. Обичайното ми състояние е паническо бягство след първия голям скандал. Но от малкия господар на дома ни няма как да избягам.
Вижте как тече превъзпитанието ми в почивните дни. Събота, някъде към 7 сутринта. Вратата на стаята се отваря с трясък. Антъни:
– Отивам да акам. Ще ме избършеш ли?
– ОК – отвръщам.
След минута от банята:
– Изаках се! Идваш ли?
Надигам се от леглото.
– Не съм свършил още. Чакай…
Чакам.
– Готов съм!
Отварям вратата на банята.
– Защо не каза „идвам”? Излез и кажи „идвам”!
Излизам и казвам: „Идвам.”
– Кажи още 7 пъти „идвам” и ми се извини – заповядва синът ми.
Повтарям каквото ми каже, важното е да ме остави на мира, малко още да поспя, а той се залива от смях – това е неговото разбиране за хумор и забава. Това е и начинът му да ми отмъсти, че сестра му е в моята стая, че съм я родила, без да го питам, и сега трябва да дели всичко с нея – баба си, играчките, любовта.
С излежаването ми е свършено.
Синът ми и сестра му се сбиват за някаква хартийка.
Ама бой, малка ви е фантазията. Сюжетът се повтаря многократно, ту тя реве, ту той…Има и малки оазисчета на тишина, толкова редки и краткотрайни, че почти спирам да дишам тогава, да не изчезне магията.
Най-после денят е към края си. Аз – към дъщеря ми, по-сговорчивото дете: „Миличка, подреди играчките, бъди моята Пепеляшка.” „Ааа, Пепеляшка не подрежда моливи. Тя си мисли за принца, за двореца и танците. Ти ги подреди!”, казва Катерина.
Думите й ме разчувстват. И аз като Пепеляшка си мечтаех преди години за принца и пътешествията, а бракът се оказа подреждане на моливи и други неща.
Понякога гневът на кучката в мен е на път да помете всичко наоколо.
Има дни, в който излиза наяве и става страшно шумно. Веднъж след една такава вечер, в която още се чудя как съседите не извикаха полиция, се сепарирахме по стаите: дъщеря ми, аз, освирепялата, и той, малкият тиранин. След час уединение синът ми донесе лист, на който с грешки, но и с много самочувствие беше написал: „ЗА ПЕПА ОТ АНТЪНИ ИЗВИНЯВАЙ МИЛА МОЯ.”
Толкова щастлива съм била само когато дъщеря ми за първи път ме нарисува: „Това си ти, мамо. Обичам те.”
Те са прекрасни деца, които по своему страдат от разпръснатото ни семейство. Дъщеря ми има своя версия за нашата история. Чувала съм я да я разказва на куклите: „Татко и мама говорят на различен глас. И татко знаел блъгърски преди. Но като сме се разделили, ушичките му спрели да чуват блъгърски и сега гласът му е само английски.”
Повечето от връстниците на децата ми вече си имат гаджета и
знаят всичко за любовта и секса,
а моите – вероятно от стерилната семейна среда – изостават. Веднъж майка ми, която сутрин ги води до детската градина, се върна вкъщи с изменено лице. По „Графа”, около пазарчето, пред тях вървял най-известният и най-мъжествен в началото на новото хилядолетие наш генерал. Синът ми вдъхновено се развикал: „Бате Бойко! Бабо, виж бате Бойко!” Хората наоколо взели да се подсмихват, но генералът, който иначе вижда всичко, този път бил изцяло вглъбен в разговор по мобилния си телефон. Бил нещо бесен и изригналият му в слушалката гняв заглушил колите и трамваите: „Нали ви казах, че сте тъпи хуйовци!” Настъпила тишина и в нея се извисил гласът на сина ми: „Бабо, какво е това тъпи хуйовци?” Продължил да пита майка ми до детската градина, там после не оставил на мира госпожите, а вечерта това беше първият въпрос, с който посрещна и мен.
***
Признавам си, че и аз не знам какво точно означава тъпи хуйовци. Имам обаче усещане, че съм си имала работа с такива.
На този етап вече проявявам интерес към мъжете само ако стават за интервю или изявят желание да си поиграят с децата ми. И мъжете ме намират невероятно скучна в ролята на майка. Един от авторите в тази книга, който първи прочете този текст, ме посъветва: „Сложи го по-назад в сборника, иначе читателят ще си помисли, че е някаква литература за отглеждане на деца и няма да Ни купи.”
Българинът е много подозрителен към жена, в къщата на която не се навъртат мъже. Миналата година казах на касиершата в блока, че покривът тече и като обитател на последния етаж моля за ремонт. Познайте какво ми отговори? „Стига си се фиксирала в покрива! Мъж ти трябва на теб, Витанова, да те оправи!” След два дни страдане, позвъних на вратата й: „Госпожо – казах, – намерих един, много хубаво ме оправи. Но покривът пак тече.”
Ей с такива ми ти битовизми е запълнен животът ми. По друг начин си го представях преди години.
Принцове, балове, страст…
Опитвам се да не си задавам излишни въпроси. Неотдавна направих интервю с жена, която преди 20 години едно момче изостави, за да бъде с мен. Повече от година той не преставаше да ми повтаря колко несравними сме двете, в моя полза, разбира се. Трудно ми е да опиша колко несравними сме двете днес. На интервюто аз пристигнах с едно омърляно такси, а тя слезе от прекрасен джип „Мерцедес”, с дрехи на цената на кухнята от апартамента, в който живея. Мъжът й не се крие зад вестници на дивана. И детето й не е индигово, а най-обикновено. В целия си живот, личен и професионален, тя явно никога не беше си имала вземане-даване с тъпи хуйовци.
Затова и не я поканих за автор в тази книга. Историите на този тип жени не са особено интересни.
Текстът е част от сборника Секс Off, съставен от журналистката Пепа Витанова и издаден от „Изток-Запад“ през2006 г.
0 Коментара