Най-доброто време за революции – разбира се – е младостта, а най-естественото състояние на младостта е революцията. При мен синхронът се случи до минутата: през 1989-а бях на 15 и бурята в тялото и ума ми съвпадна напълно с еуфорията по площадите.
Кой ще каже дали скачахме, опиянени от политическите промени или от хормоналните, сляха се в едно. Тогава сякаш всички бяхме тийнейджъри. Дори онези брадатите, първите седесари, които по онова време ми изглеждаха като старозаветни старци, те също. Бягах от училище, за да си продупча втора дупка на ушите и за да повикам на някой от митингите. Всяка форма на бунт беше добре дошла. Предвкусването на свободата ни опиваше.
Ето ме – 16-годишна – отивам да гледам „Коса“ за пети път. Май в „Одеон“ или в кино „Култура“. Вървяхме през „Кристал“ към Университета, не вървяхме, а танцувахме на подскоци и пеехме. Let the Sunshine In, глупаци! Ерата на Водолея настъпи! Събудете се! Е, с двайсетина години закъснение
маршируваше нашата хипария,
ама кой ти гледа. Някои ни се радваха, други мърмореха и викаха по нас, но кога не е било така?
Първо гадже, първа цигара, първо напиване, we are the world, we are the children.
Лукановата зима. Два часа има ток, два няма. Учех на свещи. Колега на баща ми от Лайпциг ни прати колет с кафе, шоколад и прах за пране. Клубът на ОФ в трафопоста срещу нашия блок стана кафене. Да живее пазарът!
Две премигвания и вече съм на 18, кандидатствам журналистика. Ама, разбира се, журналистиката ще спаси света, това е сигурно, живеем във времената на свободно слово! Нали демокрацията е толкова добра, колкото са добри журналистите й? Ние сме призвани да счупим модела,
да отворим очите на хората!
Започнах работа още във втори курс. Нямах търпение. Вестникарството беше голяма работа в онези времена. По-голяма от бабата на Блъсков. Журналистиката беше възможността да разровиш кошера, да бъдеш истинска опозиция на всяка власт, да зададеш неудобните въпроси. Бяхме смели, яростни, отричахме старите авторитети, старите порядки, стария страх.
Някъде тогава кафенето в трафопоста си смени предназначението на школа за чужди езици. Всички учеха английски, а Сашка Васева припяваше „Левовете в марки“.
Януари 1997-а. Взимах заплата и бягах в клекшопа на ъгъла, за да я похарча за каквото се намираше в опосканото магазинче, преди парите ми да са се обезценили. Пак по това време хазяйката ми ме изгони на улицата, защото не смогвах да й плащам в долари. Висях в парламента до среднощ, за да дочакам я някоя декларация, я друго решение, което ми се струваше от
съдбоносно значение – за мен, и за читателите.
После стоях в редакцията до малките часове. Слави Трифонов пееше „Къде си вярна ти, любов народна“. И Клара Маринова това пееше. Носех едно червено палто и нито имах пари за друго, нито имаше откъде да го купя всъщност. Червеното ми палто изгоря в редакцията на пловдивския „Стандарт“, докато се топлех на един калорифер. Аз самата едва не „изгорях“, притисната между гневната тълпа пред парламента и хлопнатата му врата.
Но всичко това нямаше значение, бях на двайсет и нещо, животът бе пълен с приключения, а ние се носихме на гребена на историята. Да спиш е скучно, когато площадите крещят за промяна.
Ей така времето си изтече в очакване революцията да победи, а тя – революцията – се умори и плавно премина в преход. „Преход“. Колко смешна дума за състояние, на което вече 30 години не му се вижда краят. Както казват мъдрите хора – няма нищо по-постоянно от временните неща.
Преходът е като онези карикатурни примадони,
които няколко десетилетия упорито твърдят, че са на 35. Или не – по-скоро е като натежали рокаджии, които продължават да връзват косите си на опашка, макар че са оплешивели и дори не подозират колко са смешни. И моите спомени – и те така.
Сещам се за първите частни таксиметрови шофьори, подкарали семейните лади. Всички бяха инженери или атомни физици, все с някакви подобни професии, които много не се търсеха в Прехода. Един такъв, химик, висок и хубав, се прекръсти с индийско име, взе помещението в трафопоста и отвори йога-клуб. От немай къде тези образовани и квалифицирани хора се оказаха принудени да вържат двата края, докато дойде тяхното време. Но то май така и не дойде.
В очакване Преходът да свърши, че да се насладим на нормалността, успяхме да се нагодим към него. Толкова, че нещата, които ни бодяха очите, като
мутри, корупция, страх, се превърнаха в част от нас.
Журналистиката направи пълен кръг за тези 30-ина години, за да се върне в състоянието си на пълно вцепенение от милиционерите и мутрите, които са я задушили. И вече не гъква, милата. Изключенията са толкова малко, че могат да се третират като дисидентство.
И аз избягах от професията. Докато чакам преходът да си свърши работата, поостарях. Не съм проверявала, ама Ерата на Водолея сигурно отдавна е отминала. Дъщеря ми не разбира еуфорията на „Коса“, намира го за скучен филм, в най-добрия случай – исторически. Във Факултета по журналистика по-търсената специалност се нарича „Връзки с обществеността“. Всеки втори вестникар си направи фирма за реклама, маркетинг и ПР. На „Раковски“ 134 се нанесе Марешки.
Ще кажете – така върви светът,
възрастта ни отръсква от излишни илюзии,
няма никаква драма тук. Аз обаче си мисля, че нещо не направихме както трябва. Не я изкарахме докрай тази революция, а вече героите са уморени. Или пък са се ояли.
Скоро минавах по улиците от младостта ми. Бившият йога-клуб и още по-бивш ОФ клуб отново е партиен клуб. Нещо патриотично беше, не помня какво. Пълен кръг, казвам ви.
0 Коментара