Радко Пенев, авторът на хитовите „Ритуалът” и „Грехът на Лилит”, в третия си роман „Струни“ излиза от познатите жанрови рамки и създава болезнена притча за раните, които травмите от детството могат да оставят.
Съдбата не се нуждае от драматична обстановка, за да опустоши нечий живот. Нужен е само един облян от слънцето пазар и случаен поглед към съседната опашка. Един мъж и един поглед стигат, за да се смрази целият свят, времето да се разтегли и от процепите му да изпълзят дълбоко заровени спомени.
Няколко момчета се оказват на грешното място, в грешното време. Години по-късно един мъж се сблъсква с мрачна тайна от миналото си на съседната опашка на пазара. Тази неочаквана среща предизвиква вихрушка от емоции и възкресява спомена за непростимото. Причината се намира само на седем крачки. Разстоянието до жадувано изкупление. И вечността на една вселена, за да вземеш решение.
„Струни” е роман, който повдига темата за сексуалното насилие и раните, които никога не зарастват. И напомня – жестокостта поражда още жестокост. И само собствените избори могат да променят пътя ни и да спасят човешкото в душата ни.
По професия Радко Пенев е морски офицер със звание капитан втори ранг, но това не му пречи ефикасно да съчетава отговорностите си по планиране на учения и операции с писането на успешни и харесвани книги. Щастливо женен, с две деца, той работи и живее в родния Бургас.
Романът „Струни“ ни изненада. След „Ритуалът“ и „Грехът на Лилит“ – два силно сюжетни, изпълнени с мистерии и обрати романа, сравнявани от критиката с историите на Дан Браун, предлагаш на читателите си един психологически роман, който дълбае в човешката душа. Как се роди той? И защо се роди той? Доколко историята е лична и можеше ли да не я напишеш?
Много се надявам „Струни“ наистина да бъде изненада, съвсем целенасочено му придадох тази форма и звучене, макар и за мен да беше хвърляне в дълбоки, непознати води. Сравненията с Дан Браун ме ласкаят, доколкото той е много успешен, масово недолюбван писател, но в действителност те са ограничаващи, лепват етикет, поставят рамки на жанров автор, извън които като че не ми е позволено да изляза. Описаното в „Струни“ не заслужава подобно отношение. Имах идея за сюжета и осъзнавах, че за да въздейства така, както ми се иска, книгата не бива да следва жанрови ограничения. Историята, или по-скоро историите, са взиране в най-дълбоките, често неосъзнати пластове на човешката душа, тяхното раздипляне и подреждане, стремеж към изваждане на повърхността на скритите демони, които определят живота ни в много по-голяма степен, отколкото предполагаме.
Злото е добре познато и в голяма степен изучено, но последствията му остават някак в сянка. Концентрираме се върху възмездяването, вместо върху пораженията. А те се простират през времето и поколенията, и в крайна сметка се оказва, че един немислим, нечовешки акт, въздейства върху съвсем други хора и събития, отдалечени и физически, и във времето. Убеден съм, че мнозина са жертви на зло, без да го осъзнават, ежедневните ни отношения носят белези, за които никой не подозира, в които надеждата е унищожена отдавна. Затова ми се иска, колкото и изтъркано да звучи, да се взираме повече в хората около нас, да проявяваме повече разбиране и съпричастност. В този смисъл „Струни“ трябваше да бъде написана. Личното в тази книга не е много, но го има. Оказа се, че когато се взираш твърде дълго в бездната, където се крият демоните, оттам изпълзяват и твоите собствени.
„Струни“ е различна книга. Извън познатите жанрови рамки, тя е експеримент, който предлага необикновен поглед към всеки възможен завършек“, казваш ти самият. Защо избра такъв край, по-скоро – краища?
Това е моят начин да дам надежда на една безнадеждна история. Всяко наше решение носи смисъл и определя съдбата ни, но сякаш не осъзнаваме истинския смисъл зад тези думи. Животът ни се състои от познати до болка клишета и те често са ни втръснали дотолкова, че не им обръщаме внимание, реагираме по навик, а всъщност всяка човешка трагедия е уникална в подредбата именно на втръснали до болка клишета. С този експеримент исках да подскажа колко деликатен, но същевременно необратим е моментът на взимане на решение.
Какво казва твоята интуиция – съществуват ли различни развития на сюжетите от живота в различните измерения, независимо от нашата воля, или животът е резултат от скромните ни човешки избори?
И двете. Само че няма скромни избори. Когато се касае за житейски избор, скромността е излишен лукс. Извън непреодолимите природни сили, в чисто човешки план животът ни е следствие от нашите решения и това е факт, който като че е нужно да бъде непрекъснато напомнян. Животът променя посоката си след всеки наш избор, като последствията обикновено стават ясни твърде късно и няма шанс за връщане в точката, от която всичко е станало различно. Впрочем, Хю Еверет твърди, че принципът на неопределеността и суперпозицията – онова странно свойство на микрочастиците да се намират навсякъде по едно и също време и да „избират“ мястото си едва когато някой реши да ги наблюдава – е валидно и за макросвета. Тоест, съвсем възможно е да живеем в безброй вселени, където разполагаме с безброй възможности, а нашите избори и решения да определят по кой от неизброимите техни клонове ще поемем. Какво значение има дали си се прехвърлил в паралелна вселена, когато е неосъзнато, случило се е без звук от фанфари, или поне звън на камбанки, а ти носиш последствията тук и сега?
„Вглеждам се в дребните неща около мен и откривам там съвършенство, синхрон, който изглежда толкова перфектен, че може да бъде окачествен като божествен. Вселената се движи по нейни закони със или без присъствието на Бог, но това не я прави по-малко интересна.“ Това ми каза в интервю преди точно 3 години. Промени ли се нещо в усещането ти за Бог?
Светът продължава да е същото интересно място, със Бог или без него. Идеята за чуждо, непреодолимо присъствие, което ръководи действията ни, ми изглежда като оправдание, бягство от отговорност. Концепцията за висша сила, която създава закони, за да може едно общество да функционира, отдавна е загубила първоначалния си смисъл. Иска ми се добротата да не се проявява в преследване на някаква полза. Бъди добър, спазвай законите и ще отидеш в рая. Това не е доброта, това е сделка. Истинската доброта, чистата и непорочната, не търси възмездие и същевременно има нужда непрекъснато да бъде поощрявана. Предпочитам да вярвам в това, колкото и болезнени да са разочарованията.
Намерил ли си отговори за себе си на въпросите кои сме ние и защо сме тук?
Разбира се, разполагам с поне по няколко отговора на въпросите, обикновено съвсем противоречиви:-)
Какви са за теб измеренията на приятелството?
Лоялността на първо място. Пълното доверие и липсата на корист в отношенията са негова основа и те не подлежат на измерване, тях или ги има, или не. Никак не е лесно да срещнеш подходящите хора и обикновено проблемът се крие в самия теб, в твоята емоционална проекция върху тях. Точните думи в правилния момент, подходящо поднесеното мълчание, споделените радости и подкрепата, всички тези деликатни и често неназовими детайли определят силата на истинското приятелство. Убеден съм, че усилията, или по-скоро самоконтролът, наблюдението, които са нужни, за да поддържаш едно приятелство неопетнено, всъщност те обогатяват и те правят по-добър човек. Чистотата на детското приятелство е недостижима в зряла възраст, макар и да има много примери, които доказват обратното. Аз самият съм дарен от Бога с чудесни приятели.
А измеренията на чувството на вина? Как се лекува то, може ли да се излекува?
Не мисля, че подобно разрушително усещане би могло да бъде излекувано. Веднъж покълнала, вината никога не би могла да бъде изкоренена докрай. Дори да получиш пълно опрощение, съмнението в собствената ти личност ще остане. Парадоксално, чувството за вина би могло донякъде да е полезно, защото за мен то е следствие от чувството за отговорност, само че в съвсем умерени граници. Раздуто, то носи единствено разрушение. Един от възможните начини да се справим с него е да осъзнаем, че изборите от миналото не могат да бъдат променени и да се концентрираме върху заличаване на последствията.
Труден акт ли е прошката?
На моменти ми се струва дори невъзможен. Искрена, пълна прошка идва след искрено, пълно осъзнаване, оголено до дъно разкаяние. Не съществува истинска прошка без истинско разкаяние. Всичко друго е лицемерие или признато поражение, фалшиво облекчение, заблуда за егото с не по-малко разрушителен ефект от чувството за вина.
Кой е първият читател на ръкописите ти? Търсиш ли мнение от бета-читатели, преди да пратиш ръкописа в издателството?
Писането е твърде личен процес, недостъпен акт на съзидание, който предпочитам за запазя скрит. Може би е ревност, не знам. Или просто искам създаденото да е само мое, за да мога аз да нося цялата отговорност, с всичките позитиви и негативи. Понякога обаче чужд поглед е наистина необходим. Дългото взиране в детайлите те кара да изгубиш от поглед цялата картина, влагането на желани емоции при мен е свързано с изживяването им, а това допълнително отвлича и ограничава. Разговорите в ежедневието, обсъждането на елементи от действия, мотивация или детайли много помагат и това се случва непрекъснато с всеки от нас. Действителността предлага безброй решения, които да придадат достоверност, тъкан, цвят и мирис.
В случая със „Струни“ поисках съпругата ми да прочете първа ръкописа. Действието в книгата се разказва от първо лице, така наречената „аз“ форма, защото търсех непосредствен и силен ефект. Изпитвах известни опасения, че е възможно да открие в героя повече от мен, отколкото от автора. Реакцията й беше непосредствена и чудесна, това ми подсказа, че съм се справил.
За какви читатели е романът ти? На какви хора мислиш, че ще се хареса?
На онези, за които човешките отношения имат смисъл, тези, които вярват в хората, таят надежда, въпреки житейските изпитания и осъзнават въздействието си върху околните. „Струни“ не е лека книга и има нужда да бъде прочетена от читатели с неизчерпаем запас от вяра в човека, такива, които не се страхуват да се докоснат до студените пипала на злото. Млади хора, които разбират отговорността си, родители, които тепърва ще възпитават деца, ще преживяват и преодоляват кризи, зрели хора, които биха разпознали пукнатините в нечия душа и биха предложили помощ. Всеки би могъл да открие по нещо важно за себе си в тази книга. За описаното трябва да се говори и се надявам това да се случи.
Колко важно е за теб мнението на читателите ти? С какво те зарежда диалогът с публиката?
Когато пиша, когато разказвам една история, аз мислено общувам с мълчалив, невидим събеседник. Не виждам реакциите му, не мога да разгадая отношението му, а в същото време се мъча да го убедя и да го привлека на своя страна. В срещите си с читателите този събеседник добива лице и личност. Комуникацията вече не е едностранна, не напомня шизофреничен монолог, а се превръща в пълноценен разговор, който носи удовлетворение и на двете страни. Харесват ми непринудените, непретенциозни разговори, които са много по-полезни от празните пози и помпозните фрази. Ценностите са скрити в смисъла, а той не винаги е обвит в прелестна дъга.
Как приемаш критиките – в социалните мрежи например, както и казани и написани лично?
Съвсем нормално ги приемам. Всъщност те не са толкова много. Като изключим съвсем злонамерените, които са насочени по-скоро срещу издателство или редактор, са наистина малко. Онези от тях, в които има рационално зрънце, се старая да разбера и осмисля, защото за мен те са незаменимо помагало. Латинската сентенция, че се учим от грешките си, е поведенчески факт, древен инстинкт за оцеляване и аз разчитам на него точно толкова, колкото и опитвам да се уча от грешките на други. Същевременно осъзнавам, че никога не бих могъл да удовлетворя вкуса на всеки читател и се примирявам с това. Пиша по най-добрия начин, на който съм способен, ако не се получи добре, или издателството ще откаже да ме издаде, или читателите ще спрат да купуват книгите ми. Тогава ще се наложи да спра, или ще се постарая да стана по-добър. Не съм от онези автори, които копнеят да видят мислите си на хартия на всяка цена, опияняват се от собствените си думи и се възприемат като месии. Подобен подход е пагубен както за платените им издатели, така и за самите автори, и особено много за литературата.
А похвалите?
Удоволствието да получиш мнение на доволен читател е несравнимо. Подсказва ми, че успявам да постигна критериите, които сам съм си поставил и ми дава основания да вярвам, че мога да продължа. Точно както и критиката, похвалите са нужен катализатор, който ми помага да стана по-добър. Всеки читател притежава функцията на окончателен редактор, финален връх, който да бъде покорен.
Какво четеш напоследък? Има ли съвременни български автори и книги, които са те впечатлили?
Наскоро завърших „Мостът на Клей“ на Маркъс Зюсак и останах толкова очарован, че даже споделих емоционално ревю в една от читателските групи. В момента чета „Потъване в Мъртво море“, на Антония Апостолова и до тук съм покорен от чудесния стил на този дебютиращ автор.
Пишеш ли нещо ново?
След „Струни“ имам нужда да събера мислите си и да възстановя настройките си към света. Емоционалният заряд, който вложих в тази книга, изискваше твърде много енергия. Засега ще си дам малко време за отдих, а после, кой знае, може да започна нещо ново, стига да ме споходи вдъхновението и открия достатъчно ангажираща тема.
Какво най-много би искал да ти се случи в близките години?
Да намирам щастие във всеки миг от съществуването си. Само това.
0 Коментара