Първо чухме злокобен трясък, който не знам с какво да сравня… Сирените се забавиха – не помня вече с минути или само със секунди, но зловещият им вой бе по-гаден дори и от трясъка на прецизно насочената натовска ракета…

„Бомбата, която чуваш, не те убива.” Научих тази истина, без да съм си представяла някога, че каквато и да било война може да се окаже не просто на същия континент, но и да се будя от сирени и да започна да различавам бомби и ракети от експлозивния звук, който се чува, когато самолет премине звуковата бариера. Нито пък можех и да си помисля, че тази истина ще ми бъде от полза за години напред, по други географски ширини и в други войни. Но… животът е по-шарен от литературата.

Беше вечерта на 24 март 1999 г., Белград, все-още-Югославия. Целият свят очакваше да се случи, сигурно само аз си мислех, че в последния момент разумът ще надделее, или пък, че всичко ще се случва географски там нейде, в ябълката на раздора Косово… Дори след новината, че бомбардировачите са излетели от базата в Авиано, пак не бях емоционално подготвена да чуя първия удар…

Тази нощ адреналинът, крилатите ракети и бомбите ни държаха будни до ранни зори. Почти хулигански излязохме и кръстосвахме с кола улиците на Белград, докато… не ми се случи още нещо за първи път – чух звука от приплъзване на патрон в цевта на автомат, насочен срещу мен… на някакви сантиметри. Сръбските полицаи бяха много гневни – натовските бомби бяха надупчили държавата им от Ниш до Нови сад надлъж и нашир…

В нощта на 24 март 1999 година заченах близнаците си, днес почти 14-годишни и диви за четирима. Не знам дали възбудата от бомбите, силното привличане към любимия човек по време на криза и война, или пък вселенският закон да се противопоставиш на смъртта със създаването на живот вдъхновиха не една, а цели две яйцеклетки да приемат в себе си опашати нашественици. Нещо, което не се случваше месеци преди това…

Приятелите ми се шегуваха после, че трябва да ги кръстя Круз и Томахоук в чест на експлозивните помощници от онази нощ. Не знам има ли връзка със зачатието, но и девойката, и младежът са заредени с боен дух до козирките, особено в конфликтите помежду си. Още откакто са пролазили. И никакви мирни преговори не вършат работа.

С годините след това чух доста бомби, уви. Ненавиждам звука им. Ненавиждам звука и на сирените, дори тези на 2 юни в 12 часа. Всъщност доста безвкусен начин да почетеш нечия светла памет и героичен живот. Всеки път, когато посред нощ чуя парвенюшка, гръмка и продължителна заря в близките квартали, ми идва да се обадя лично на вътрешния министър и да попитам в коя държава е разрешено да тормозиш слуха на хиляди хора, само защото ти е гот…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара