Сега честен ли да бъда, или да подхвана една теза и да я развивам дълго и остроумно – така, както се развива макара с особено шарен конец?
Защото нали знаете – в писането е така. Или едното, или другото. Всъщност, откъде ще знаете? Писателите сред вас може би са провиждали тази странна особеност на писането. Но така де – нека ви я кажа: Човек или е честен, или просто подхваща една приемлива, общоприета теза, една приемлива, важна, достойна и благовидна парадигма (модел на мислене, базисна представа) – и я следва.
Примерно казва: Хуманно и прекрасно е да се обичат бедните. И развива куп прекрасни и мъдри мисли на тази тема. А сам той ненавижда дълбоко в сърцето си бедните. И се срамува от това, плаче му се от срам… И не ги харесва. Та те миришат лошо, вечно искат нещо, оплакват се и просят, пасивни са и озлобени… Така си казва дълбоко в себе си нашият човек. Но нали си е обещал да следва тезата, която е поставил в началото на своето писане, на своето разсъждение… И няма как.
А обикновено ние си поставяме такива отправни точки не само в началото на едно писане, ами си ги поставяме и в началото на цялото си житейско движение – това, което наричаме живот! Залагаме си капани, така да се каже.
И дори не си залагаме тези отправни точки сами. Казват ни ги, вменяват ни ги, втълпяват ни ги.
Индоктринират ни
На детето се казва: бъди послушно и добро дете. И то мрази тези думи. Те са чужди за него и извиват ръцете му, и измъчват сърцето му. Но ги повтаря цял живот. Те са нормата, която то трябва да следва. И то фанатично, със завиден мазохизъм ги повтаря; и когато стане родител – натрапва ги и на своето дете. Бъди послушно дете, казва порасналото дете на своето дете. А душата му тайно се бунтува.
Понякога Пишещият иска да напише самата истина. Но знае, че това, което за него е самата истина, или е ужасно неприемливо за хората, или в най-добрия случай въобще не ги интересува. И затова – както вече споменахме, братя мои и сестри – той се отказва от казването на каквито и да било истини. За да изкаже отново една приемлива, разбираема, банална и нормална теза.
Вместо да пише примерно за раздиращото си озлобление към съседа си от долния етаж, който има голям брадавичест нос и затова заслужава (според пишещия) да умре, той пише за това как трябва да обичаме ближния си.
Пише много убедително разни приемливи баналности от сорта на „колко невинни създания са децата и колко е прекрасно да им даваш бонбони”! Но ако някой мрази от все сърце децата, ако не може да ги понася и тази омраза така или иначе съществува в сърцето му; и съществуването й е съкровена истина – той би ли я написал? Мисля, че трудно ще намерим юнак, който да е готов да напише именно такава истина. А мигар няма много възрастни мъже и жени, които не могат да понасят децата?
Лицемерие е името на човешкото общество
И това лицемерие, помнете ми думата, не е за лошо. То тъпче животинските ни наклонности. Поне така мисля.
Пишещият не казва това, което иска, това, което е дълбока и нецензурирана истина за него, а това, което смята, че Другите очакват да чуят от него. Или по-точно – пише това, което е в нормата, в общочовешката норма… Това, което се очаква от всеки човек. Ох, колко е тежко това…
И така. Харесвам ли жените с извивки? Ха-ха, какъв евфемизъм! Пълните жени да бъдат наречени така деликатно: жени с извивки.
Харесвам ги!
А защо тогава се плюнчих толкова много, пишейки тия полуразбираеми неща по-горе? Ами – за да ви предупредя. Че най-вероятно пиша не това, което е съкровената истина на животинската ми, злостна и дива, поривиста и неуправляема същност…а пиша това, което се очаква от мен. Това, което аз сам очаквам от себе си. Аз очаквам от себе си да съм благ, благороден, добър и ненараняващ човек. И затова пиша така: Харесвам пълните жени, тези, които имат извивки, лимби, гънки, дипли…които са бухнали като пражки бухти, като любимите кнедли със слива на готвача-окултист Юрайда (приятелят на Швейк), с гънки като бели братвурсти…
харесвам рубенсови и тицианови, тинторетови и веронезови жени
с тела като планини от каймак, разляти и стегнати едновременно; възхищавам се на морето от плът в „Турска баня” на Енгр, където сред гънките от сластна кожа се мяркат тук-там и пълни с желание, черни очи; радвам се на Реноар, когато го чуя как казва на младия Модилиани: А вие, млади човече, защо рисувате така нервно, аз започна ли да моделирам с четката някой прекрасен женски задник и го галя, галя…изпадам в захлас…(тогава Модилиани му казал твърде двусмислено: Аз не обичам задници)…
И аз така. Обичам…
Но в същото време…
Аз съм сух и лишен от радостно отношение към плътта човек. Може би.
Харесвам по природа и по сърце атлетични, изпънати като корабно въже жени, стегнати и без капка отпуснатост. Това е дивакът в мен. Аз съм внук на Гоген или поне внук на някоя негова картина. И обичам истински и чрез природата си само природно изваяните, диви и съвършени като животни жени. Бронзови и трептящи от мускулна радост. Без грам излишество. Без капка безгрижна тлъстина.
Но благородният човек в мен държи да напиша: Харесвам пълничките, заоблените, пищните, пребогатите и даряващите с обилна плът.
Кой съм аз? Благородният или дивият?
Ако ме оставят в дивотата ми, ще препускам като самец само сред диви жени без грам тлъстина, с тела, обработени или в някоя дива савана, или в някой див фитнес.
Първични, стройни като гепарди и празноглави като антилопи
Но в такъв случай ще бъда ощетен. И ще изпусна всичко останало. Ей-сега ми се приуми едно такова нещо: тлъстините вървят заедно с ума и благородството. И ако се отдам на дивата си и първична похотливост, на склонността си към природните и мускулести жени, ще загубя умните и благородните. А аз ощетен никога не бих искал да бъда. Името ми е Калин Лакомника.
А няма ли жени с изваяни тела и богати, благородни души? – ще попита плахо някой. Не, човече – ще му отговоря благо и спокойно аз. Аз, повярвайте ми, не съм лош човек. Никак не обичам да наранявам хора или животни. А да не харесваш закръглените жени е някак…нараняващо за тях – нали така?
И ще кажа на питащия: Няма как една жена да е мускулеста, бронзова, излята и тръпнеща от мускулна радост и да е с богата и благородна душа. Защото човекът, придобил съвършено тяло, няма милост към себе си. Той не е склонен да съжалява себе си и не ще съжали и друг човек. Който няма милост към себе си – той няма и милост към другите.
А който няма милост – той няма благородство. Съвършената, стройна като богиня жена е олицетворение на божествената надменност. Древногръцката божествена надменност. Диана, присмиваща се на мъките на Актеон.
Веднъж клетият Актеон видял ужасно, ужасно красивата Диана гола. Тя се къпела. Стройна, съвършена, със златен лък и самата изпъната като тетива на златен лък. Той я погледал тайно. Но тя го видяла, разгневила се и го превърнала в елен. Кучетата й се нахвърлили върху клетия Актеон и го разкъсали.
Съвършените – движейки се устремно напред в своето съвършенство – стават немилостиви към несъвършенствата на другите.
Затова – гънките са благородство.
А пълните жени нямат и кучета, по дяволите. Те имат котки.
0 Коментара