Вечерно огледало

Забелязах мъжа през деня.

„Страшен e, нали? — възхитено прошепна колежката от младежкия вестник, която безпогрешно бе доловила моето внезапно сепване. Всички жени са луди по него, но той не поддава. Виж го как царствено върви.“

„Като паун“ – определих с искрено безразличие.

Гой наистина беше необик­новено красив. Един изискан екземпляр oт онази рядко срещана чистокръвна порода мъже, които предизвикват ес­тествена почуда. Откъдето и да ги  погледнеш – нямат грешка. И може би именно тази съвършена тяхна вън­шност не ми допада. Възприемам ги по-скоро като пла­кат, отколкото като истин­ски. Моите предпочитания са към мъже с излъчване за вът­решна сила. Затова и не про­явих никакъв интерес към красавеца, който беше раз­вълнувал почти цялото дам­ско присъствие на голямото младежко сборище. Забравих го след няколко крачки из просторното фоайе на лук­созния хотел, в който вилнее­ше пролетта на човешкия жи­вот. Дори и най-сериозните проблеми, които се разисква­ха на заседанията, някак при­ятно олекотяваха в атмосфе­рата на гладки лица, открити погледи, закачливи усмивки, дръзки думи.

Без да забележа, тази ат­мосфера проникна и в мене. Вършех работата си като развлечение, тя ми спореше и ме изпълваше с удовлетворе­ние. До вечерта успях да ин­тервюирам двойно повече участници, отколкото бях предвидила. А когато попаднах на истинското забавле­ние — дискотеката, на която отидох с няколко колеги, — буйният ритъм на музиката, бесните танци, вакханалията на бързо сменящите се цвето­ве ме превзеха напълно.

Здрачната полутъмнина разтопи сякаш моята само­личност. Забравих годините си, по неведоми пътища из­чезнаха и тежките житейски проблеми, които напоследък натрапчиво пълнеха съзна­нието ми. Остана само моми­чето с искрящи очи и клоко­чеща жизненост. То танцува­ше темпераментно, задяваше се палаво с партньорите си. Неговата непринудена весе­лост увличаше и подсилваше общия бяс. Неколцина кибици на бара направо бяха по­метени от високите столчета и включени в живото подска­чащо и ревящо от възторг кълбо на дансинга.

Сред тези мъже беше и днешният красавец. Той единствен се поогъна, но аз го хванах властно за ръката и бързо го подчиних на ритъ­ма. Неговата демонстратив­но примирена усмивка посте­пенно се освободи и все по-приветливо се приближаваше към мене. Усетих разбунена­та му жажда за волност и приятелски я окуражих. Пре­върнахме се в две палави де­ца, обхванати от магията на играта и желанието да изявят дяволията си. Държахме се още за ръце, когато отекна сигнал за кратка почивка. Тълпата ни повлече към бара.

– Да пийнем нещо, предложих аз, сякаш се по­знавахме от години.

Алкохолът напълно заглу­ши обаждащите се от време на време подсещания за раз­ликата между нашите възрас­ти. В интимната здрачевина на залата лицата ни бяха из­лъчвания на чувства, а не об­рази от легитимации. Мъжът не беше онзи плакат, за какъвто го бях взела през деня, а топла гъвкава плът, ласка­ви ръце, парещи думи, нежна прегръдка.

Отново музиката ревна и ние веднага подскочихме.

Две палави деца, които се бяха намерили като две по­ловинки на красива играчка. Държахме се за ръце да не ни разделят, говорехме си с жес­тове и усмивки. Не знам кога помежду ни лумна искрата, която ни превърна в огън. Горяхме в него със занесени от наслада очи. Като от чужд свят дочух съсъка на колеж­ката от младежкия вестник: „Ти си страшна! Сложи в джоба си всички ни!“

В и без това приповдигна­тото ми настроение плъзна чувството за победа. Аз бях предпочетената жена, въпре­ки че някои от момичетата спокойно можеха да минат за мои дъщери.

Мъжът поривисто ме при­тисна до себе си, когато загърмяха прощалните тимпани. „Кой е номерът на стаята ти?“ — прошепна той в ухото ми. Отвърнах му.

Всичко беше пределно ясно. Кимнахме си като конспиратори. Побързах да се измъкна преди огромната лавина. В асансьора ликувах. В главата ми нямаше никак­ва мисъл. Владееше ме радостна възбуда. Бързах да се подготвя за срещата ни насаме.

Отключих стаята си, свет­нах лампата и вървешком съ­бличах влажните дрехи. Имах време до идването му да взема един душ.

И изведнъж се заковах. От огледалото ме гледаше бле­да, разчорлена жена. Весели­те искрици в очите бързо угаснаха от ужаса, който на­хлуваше в тях.

Аз бях видяла мъжа на светло, познавах го, а на него тепърва предстоеше истин­ската среща с мене. Ако не на електрическата светлина, утре сутрин той щеше да види истинския ми образ.

Приближавах разстроено­то си лице към огледалото.  Повяхнала кожа, видими по­ри, вкопани бръчки, тъмни кръгове около очите. Прежи­вените в повече от мъжа го­дини бяха оставили отпеча­тък и в израза. Умората и скептичността се появиха ка­то отвързани внезапно зли кучета.

Като обречен погледът ми тръгна надолу. Гърди, загубили своята твърдост, омек­нал корем, бедра с няколко гънки, между които синееха капиляри. Стъпалата лежаха тромаво върху земята, в глезените не бе останал нерв.

Къде се бутам в „А“ жен­ска дивизия?!

Отрезвяващият вик на раз­ума прозвуча като вопъл.

Нямах сили да се изместя от тъжната присмехулна ус­мивка на жената от огледа­лото.

Спомних си как преди го­дини стоях така срещу друго огледало. Тогава ме беше по­разила смъртната умора на очите ми. Тяхната безжизненост и сухота ме принудиха да отпусна за известно време юздите на работното добиче, в което се бях превърнала.

А сега?

Да се потопя във вана с ма­гарешко мляко кат Клеопатра!  Да открия балсама на римските красавици? Да се подложа на диетите на холивудските звезди?

Каквото и да направех, не можех да върна младостта.

„Младостта на тялото“ поправи ме редакторът в ме­не. Зашото младото момиче не беше умряло. То се беше спотаило зад тази бледа прорязана с бръчки кожа, мируваше зад повяхващите форми, търпеше зачестява­щите с вьзрастта изяви на грубост, раздразнение и от­чаяние.

Господи, нима животът е вече свършил?

Изглежда беше свършил, след като стоях вкаменена, докато вратата се тресеше от ударите на мъжа.

Той бе започнал с котешко подраскване, после премина от леко чукане до юмручно удряне и вече предизвикваше отварянето на съседните стаи.

Принуден бе да се отдале­чи.

Но не за дълго. След час всичко се повтори.

И сега не посмях да отворя въпреки упреците на модер­ната жена в мене: „Животът е кратък, сама се увери, че вече си слязла от го­лямата сцена, всеки миг ти е подарен, не го изпускай! Из­живей една красива нощ и ут­ре все едно че нищо не е би­ло.“

„Имаш нужда от любов. Нима забрави откога не си била с мъж? Душата ти жаду­ва за ласка и нежност!“

„А ако наистина е пламна­ла любов? Тя е сляпа за въз­раст, външен вид, имотност…“

Седях неподвижна и без­мълвна сред стаята. Отвсякъ­де ме обгръщаше усещането за безнадеждно поражение. То не изчезна и когаго на­пълно трезво си казах: „Всич­ки остаряват, това е най-естественият ход на природа­та.“

Не всички. В другите стаи на хотела лежаха млади тела с пищна плът, гладки лица, свежи устни, ясни погледи.

Защо, о, Господи, си тол­кова несправедлив!

Чух животински вопъл. Главата ми се замая от от­чаянието и тъгата в него. Сложих ръка върху устните си.

Мъжът продължаваше да се надява, че младото, пала­во момиче с искрящи очи и темпераментно тяло от дискотеката ще откликне на зо­ва му.                                 .

Най-после той се отчая и си отиде.

Набрах номера на рецепцията. Помолих администраторката да ме събуди за пър­вия самолет утре.

Дълго се срамувах от това преживяване в луксозния хо­тел. Сега го намирам напълно естествено. Все някога идва мигът на прозрението за ос­таряването. Дори си казвам: „Колкото една жена е по-же­на, толкова по-силно е стряскането.“ Не може без уте­шение, нали?