Стоя в чакалнята на автогарата на малък провинциален град. Чакам каляската, която ще ме отведе към ново приключение и в главата ми звучи гласът на приятелка: „Що за слабост към забравени от Бога места“.

Това е от най-забравените. Мястото изглежда така сякаш Фреди Крюгер ще изскочи иззад ъгъла, а вътре мирише на нещо умряло от извънземен произход.  Десет градуса по-студено е отколкото навън. Мавзолей. Освен мен има още няколко жени към 60-те, всички са весели, обстановката не ги впечатлява, бъбрят, шегуват се и са безкрайно мили. Дори не можете да си представите колко.

Радват ми се все едно съм им роднина.

Като лели от провинцията, които посещаваш през ваканцията. Аз съм отчаяна защото съм пристигнала половин час по-рано и трябва да чакам. Една от жените ми казва: ,,Закъде бързаш, бе момиче, ние часове прекарваме в чакане, седни почини си, сега ти се е паднало“. Не ми се сяда. Усещам как миризмата на умрялото извънземно се просмуква в косата ми, студено ми е и мрънкам, че съм гладна. Една от жените веднага отваря чантата и вади един топъл хляб и кренвирши и

сърдечно ми предлага да ме нахрани.

Любезно отказвам, но искам да си купя от топлия хляб. Всички се втурват да ми показват къде продават хляба. Аз съм малко притеснена дали ще го намеря, защото въобще не притежавам чувство за ориентация, мога да се загубя и в обществена тоалетна, и както се казва в една книга, да объркам посоката, докато се возя на ескалатор. Милите жени ми казват да вървя само напред, че от тая врата дето искам да изляза няма да стане щото не са я отключвали от 2008 година, и че и идиот може да се справи да пресече една градинка. Прави са –

идиотът се справи с пресичането на градинката.

Влизам в мъничък уютен магазин, вътре мирише на топъл хляб. Едно страшно мило момиче ми продава хляба и се извинява, че имат само един вид майонеза. Питам я руската салата хубава ли е, а тя (явно член на ордена, чийто девиз гласи ,,Вземи тракийска, няма да сбъркаш“) чистосърдечно ми признава, че не я е кусвала щото обича млечна салата. Толкова искрено същество. Вземам руска.

Вземам си и хляба и тръгвам обратно към мавзолея. По пътя срещам едно симпатично бабенце и едно момиченце. Бабчето със свойския тон, характерен за хората в библейска възраст, ме заразпитва каква съм, що съм и какви ги диря там. Много е мила. Отговарям чинно като ученичка, а тя през цялото време ме гали по лакътя и повтаря ,,какво хубаво червено палтенце имаш“. Момиченцето пита косата ми истинска ли е.

Премълчавам суетно

наличието на боя ,,средно пепелно русо“ и отговарям утвърдително. Малката е от стара коза яре и казва че иска да я пипне. Навеждам се надолу и тя с отработен жест, свалил брадите на много Дядо Коледи, ме оскубва доста силничко. Скалпът ми обаче си остава на място и тя пуска кичура с едно ,,еха“, което не е много сигурно дали е от удовлетворение или от разочарование. После разпитът приключва, пожелаваме си всичко хубаво и аз се връщам при милите жени. Лелята вече е изяла почти целия хляб и към кило кренвирши и разказва весели истории с висок, смеещ се глас ,,сега – вика – както се надумках, не мога да шетам, като се прибера, ще се хвърля на леглото и ще кажа: Мъжо, много съм болна, искам печена кокошка. И той докато пече кокошката, ще лежа и ще чакам кренвиршите да ми поразминат “ . Всички се смеят, аз също.

Чувствам се приобщена.

После гладът побеждава и аз решавам да се върна в магазина. Там на любезното момиче помага една красива фея с розова коса, която познавам от друг живот. Категорично отказва да ми продаде вчерашна баничка. После все пак я омилостивявам, двете ми стоплят баничката и си купувам още интересни салати. Тръгвам си. Две старчета от туземното население отвън ме коментират: „то хубу салати, ма рикия ни купи – казва единият. Може да има домашна – защити ме другият. “

Връщам се при лелите и си изяждам баничката,

казвам, че е много вкусна, а те, че просто съм много гладна. Най-после кочияшът идва. Сбогувам се с този град с въпроса дали не го обгазяват с нещо, та хората са така сърдечни. Качвам се в каляската и потеглям. Планината е много красива, макар и пооголена. Времето е топло. Пече слънце, вали дъжд и има дъга. Великолепна дъга на една ръка разстояние. Годината е към края си. Не може да не ни чака нещо по-добро през новата. Мен ме чакат топъл хляб и купени салати. Миришат чудесно.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара