Той хвърля днес в небето камък
и с него е убита птица вчера.
“Ешу, богът на съдбата” – народ йоруба, Нигерия
Злата царица веднъж ни беше пленила и ни водеше налепени по омагьосаното въже за пране и срещнахме едно умряло птиче. Едно врабче. То не беше от нашия театър, лежеше си по гръб със сгънати крачка, замрежено оче, открехнато крило. Нашето беше театър, игра на театър.
На театър, защото правехме всичко на ужким. Както когато се сърдехме на някого и му говорехме на ужким: наказанието беше, че онзи се намираше отвъд общата тайна, не я подозираше, не знаеше, че говори с призраци.
Десетина деца играехме на двора и той беше грамаден и необозрим като савана, а наоколо се простираха другите дворове: степи, джунгли, пустини, гори. Вчера беше някога, утре – неизвестно кога; далеч и нависоко по етажите, оттатък светналите прозорци – разпознавахме ги всеки своя – живееха нашите семейства, вечери, отивания на гости и водене на кино: необщ, самостоятелен живот със свой си вървеж.
Ние, нашата държава,
бродехме долу, пътешествахме наблизо и надалеч,
завладяваха ни различни игри, сериозни и весели на живот и смърт и в една от тях, играта на театър, красивият принц беше надалеч и злата царица дохвърчаваше да ни плени и изяде. Може би още тогава, в онова отдавна, направено от слети вчера и утре, едното опора, а другото така неизкоренимо сигурно, така вечно, както може да бъде само детското “утре”, се е чувал вече оня неясен глас: “Бързай!…Бързай!…” Не сме го разбирали, но полекичка и полекичка отделните срещи и случки, прекъсвани от сънувани други срещи и случки, са се смесвали в градежа на кулата ни от време, отначало неосъзнат, като порастването ни, после – все по-зрим, като смяната на сезоните.
Седяхме си кротичко до гората от праз в ъгъла на двора и момичетата стриваха пипер от тухли и сол от стара мазилка, а ние виехме фунийки и ги изстрелвахме нависоко към небето, всичко това както винаги, но с напрегнатото съзнание, че е на ужким и злата царица метна изневиделица вълшебното въже и всички залепнахме за него. Беше ни повела към палатите си, камъкът под стария дрян, на него иначе жумяхме за други игри, когато срещнахме мъртвото птиче.
Принцът щеше да ни освободи едва в последния момент:
добрата царкиня щеше да издаде тайната на силата й, едно цвете; щом го откъснеше, тя щеше да умре в мъки. После възкръсваше, една от нас вече, че да не пропусне веселбата и сватбата на принца с царкинята.
Но сега това беше умряло птиче, беше тъжно колкото счупена играчка, злата царица си поплака наистина. После, както и други случайни присъствия, и това направихме част от театъра. Различните, неизмислените неща ставаха действителни едва след споделянето им, едва когато можеха да преминат по няколко пъти през нас: да са препятствие или помощ, да са откъм праза или откъм дряна. Двама понесоха врабчето, сложено на плочка, двама изчоплиха дупчица и го погребахме там. То беше наша тайна. Станахме врабчета, омагьосани врабчета. Хвърчахме насам-натам.
Нататък – някога – пак клечахме до гората от праз и момичетата стриваха пипер от тухли и сол от стара мазилка, а ние виехме фунийки и ги изстрелвахме нависоко към небето и чакахме напрегнато да долети – знаехме, че ще долети, но на ужким не знаехме – злата царица и ето я, търчи към нас, а след нея търчи към нас един истински негър, един истински черен негър с черна кожа и черен търчи към нас,
както си клечим до праза и ето го до нас,
още по-голям и още по черен, защото сме клекнали и го гледаме изотдолу и той рипва към небето, прехвърча през оградата и изчезва в двора на г-жа Матева. Покатерваме се по планината от праз и прескачаме в градината на г-жа Матева, негъра го няма, обаче откъм нашия двор се показва друг негър и той черен целият, тупва долу, претичва и прелита над другата ограда, за следващия двор, а оттам лум! бум! се чува… накрая още много негри скочиха отвсякъде и почти свикнахме с тях и можехме да ги разглеждаме, докато претичват и рипат нататък през следващата ограда в двора на белгийското посолство и оттам лум! бум! дрънчаха стъкла и един най-огромен и най-черен негър още до нас се засили и запрати една тухла натам, право в зимната им градина.
Зашеметени, хукнахме срещу прииждащите негри и с нас хукна, все още с меч от стрък праз в ръка, дъщерята на посланика, играехме понякога заедно, докато една важна богиня не я прибереше.
Навън, на булевард “Патриарх Евтимий”, имаше тълпи негри, такава голяма тълпа хора бяхме виждали само когато имаше приеми в посолството и булевардът беше пълен с грамадни буици и шевролети, и кадилаци, и какви ли още не коли, и бяха с невиждана федерация, и вдигали по не знам колко си мили – и с крила!
Но сега нямаше от колите с крила, а много негри,
викаха и палеха голяма тантуреста кукла и пишеха по стените на посолството. Оттам изскочиха, грабнаха дъщерята на посланика и край, най-хубавите ми топчета останаха у нея.
Препуснаха милиционери на коне и после в нашия двор пазеше един милиционер, чичо Ставри. Чичо Ставри ни беше приятел и ни каза, че Патрис Лумумба, един засмян от голям портрет, го били убили.
Умрял е като нашето птиче, познахме ние. Смъртта беше случайност, а не някаква окончателна неизменност, просто нещо не с нас: бяхме изравяли врабчето няколко пъти и то си беше все там, спаружено и набито с пръст – и пак го засипвахме, а сега всичките тези рипащи негри, целите черни и с бели ръмжащи зъби, показаха какво страшно нещо е то, колко жално е когато убиват Патрис Лумумба.
Смъртта беше малка като птиче и голяма и черна като рипнал негър в небесата над г-жа Матева, затова
тържествено отново си изровихме пилето
и го понесохме тържествено към специална дупка в златния пясък, имаше такова място в двора, където под пръстта започваше особен яркожълт пясък. Та там. Викахме като тъжни негри и направихме помен с половин краставица, комат със сирене и соленка. Гласът, който казва “Бързай!… Бързай!…” е все по-наблизо, но сме познали смъртта и понякога сигурно имаме нужда да си спомним за изравяното птиче, кадилаче с крилца; то полита към миналото, към собствената си смърт и там заварва засмян от една снимка Патрис Лумумба. Така се наместват лицата от нашия живот, оттатък забравата – оттатък забравеното и така стават желания и вяра и затова лум! Бум! Пулум! Лумбум! Затова, както си играехме тогава в нашия театър: Булум! Лумум! И: Булумба – Мумбумба – бум – тум – буууууум! В коя ли страна са шарените ми топчета? В замяна, Патрис Лумумба е погребан у нас на “Патриарха” и “6-ти септември”, в двора, в златния пясък.
0 Коментара