За обичта, дори на инат

На около 25-годишна възраст получих най-хубавия комплимент в живота си. Току-що бях направила интервю с голям наш актьор и стоях свита зад една колона в студиото, в което трябваше да се направи фотосесията с него. Фотографът го помоли да гледа ту хладно, ту гневно, ту влюбено, ту страстно, абе както му хрумне, стига да има емоция. Дори предложи на актьора да застана пред него, ако така ще му е по-лесно. А той просто каза: „Няма нужда, виждам я, мога да си я представя и без да е пред мен.“

Години по-късно и аз събрах смелост да си се представя – без изискванията „ако можех да съм с пет сантиметра по-висока, ако можеше носът ми да е по-малък, ако можех да говоря поне два езика…” Не че прогледнах веднага, не че преодолях с размах своята припряност, не че се излекувах от страховете си за утре, не че не се самосъжалявах, не че не ме беше срам, не че не бях гневна, и гадна, и тъжна, и неудовлетворена, и нехаресваща се. Но с времето разбрах, че за да има светлина в живота ти, не е задължително винаги да грее слънце. Има лъчи и от дъжд.

Понякога може да не се харесваш, но въпреки това да се обичаш. Ако променяш това, което не харесваш, ако имаш доверие в себе си – дори в своята непредсказуемост, ако успяваш да

напускаш комфорта си с финес,

без да рушиш, ако можеш да си простиш. И ако учиш. Но не със заповеди. Те не носят обич. Нея никой не я дава. И никой не я взима. Просто я има.

Сенека казва „докато учи другиго, човек сам се учи“. И още – че трябва да живееш за другите, ако искаш да живееш за себе си. Моята лична философия е такава. Това се отнася и за обичта – не вярвам, че ако обичаш другиго, той ще ограби обичта към теб самия. Напротив – можеш ли да обичаш, можеш да обичаш и себе си. И обратното. Такъв е кръговратът на общата енергия.

Сега слушам дъщеря ми как свири на пиано любимата ми песен на Джон Ленън „Oh my love“. Виждам я, макар и да е скрита зад колоната, и знам, че този миг е съвършен, че тя е

красива като нищо друго на света.

Чувам и смеха на сина ми и си мисля, че няма нищо по-изумително, че е чудо. Малко преди това съм им се карала за нещо. Направили сме взаимно своите компромиси, заличили сме нещо от себе си, за да създаваме заедно следващите си истории. Обич ли е? Да. Въпросът е, че тя не е сама по себе си. Обичта не се дели. Тя е тях и към тях, мен и към мен, другите, живота. Тя е скитникът, който ти е поискал пари за храна и ти му даваш, въпреки че знаеш, че той ще си купи ракия. Но някой път може и да не го направи, а после и да предаде нататък. Знам, знам, едно такова сладникаво стана, но вярвам точно в това. Защото обичаш ли, обичаш всичко, дори понякога да се налага да е на инат.