Отколешна е мечтата на просветените български възрожден­ци, доживели Освобождението, да открият художествено учили­ще, така лелеяното от Николай Павлович „Заведение за живо­пис“, за устройството на което той издава препоръките си в бро­шура, публикувана в Русчук през 1867 година.

Но минават години, опиянението от така дълго чаканата свобода отглъхва. Когато две години след смъртта на пламенния радетел за художествена просвета Николай Павловлович министърът на просвещението Константин Величков, подкрепен от Мърквичка и Антон Митов, прави предложение за основаване на държавно рисувално училище, то срещу него застават най-авторитетни и влиятелни представители на новата власт. Петко Каравелов черногледо предрича: „Няма да се намерят и петима охтичави, желаещи да учат живопис“, а редица депутати, „от името на народа“, заявяват, че по-полезно би било откриването на бояджийско училище, отколкото на такова, което „да приготовлява художници по пластичните изящни изкуства… учители и учителки по рисуване… рисувачи в различните клонове на художествената индустрия.“

Демократичната идея обаче възтържествува и мечтаното от светлите умове на българската култура Държавно рисувално училище е открито. Намират се жадни за познание, устремени към красотата на изкуството ученици. Намират се и вдъхновени и всеотдайни преподаватели и макар и малцина, те записват с неизличими букви имената си в нашата художествена история. Сред ярките творчески индивидуалности, обединени от родолюбивия идеал — Антон Митов, Иван Ангелов, Петко Клисуров, Борис Михайлов и Жеко Спиридонов, е и

живописецът Иван Мърквичка, застанал начело на Училището.

Чех по рождение, радетел за славянско единство, той с право е считан за български художник по характера на своето творчество, неразделно свързано с нашата национална живописна школа.

Романтичният младеж, възпитан в мюнхенските ателиета и в бохемските среди на средноевропейските артистични кафенета, както мнозина художници на времето, идва в Ориента, за да търси екзотика, да вдъхновява чрез пищната цветност, обилната светлина и непривичните нрави на този изостанал според европейските оценки народ художническата си фантазия.

Мърквичка обикаля петъчните пазари с бележник в ръка,

за да разучи носиите на селянките, разнообразните везби и гайтани, орнаментите и цветосъчетанията, характерни за националния ни костюм в многобройните му варианти от  различните краища на страната. В неговото художествено наследство са много скиците с туш и въглен, маслените ескизи и завършени живописни творби на за селянки и селяни от Софийско, Плевенско, Пловдивско, от Родопите. Той изучава и обичаите и обредите при характерните народни сцени, които наблюдава по Гергьовден и Задушница, на сватби, кръщенета, веселби и пасторални селски идилии. За да пресъздаде в изкуството си образ или мотив от живота на българското село, Мърквичка проучва всичко до подробност, дори с риск да превърне детайла в самоцел, в едностранчив документ за нравите, типажа и облеклото на хората от една епоха.

Шест години след пристигането си в България младият учител от Пловдивската мъжка гимназия рисува своята творба, наречена „Големият пловдивски пазар“, неповторимо образно копие на атмосферата, обществения градеж и междусъсловните взаимоотношения в следосвобожденска България.

Но това време Пловдив е многонационален търговски център и пъстротата му личи най-ярко на пазара, там кьдето сред разхвърляните сергии на селянките, надошли oт околните села с оскъдната си стока, се разминават цигаичето-птицепродавец, селския поп и облечената по европейски жена от заможните градски среди.

Още като учител в Пловдив, вдъхновен от родолюбивите идеи на Константин Величков, Мърквичка обикаля Панагюрище, Чирпан, Станимака, и редица други краища, за да документира впечатленията си. С възрожденска събираческа страст Мърквичка рисува и издава цикли от народни носии, битови сцени и злободневни теми от живота на селячеството – открития на неговите неуморни обиколки из цяла България.

Но Мърквичка не е турист, нито пътешественик-изследовател, за когото България е епизод от биографията му, етап от професионалната кариера. България се превръща не само в тема на цялото творчество на Мърквичка, но и в негова лична съдба. Често Мърквичка е считан за битописец, за хладнокръвен и стриктен хроникьор на живота, хората, действителността в годините след Освобождението, когато не е правено съществено разграничение между художествените качества и целите на изкуството и модната новооткрита дагеротипия (първична фотография).

Често е била пренебрегвана заслугата му на художник, който прониква в драмата на народната ни съдба и заживява с покъртителната истина за петвековното робство и за сиромашката орисия на селянина. Искреното му чувство към българския народ се разкрива много по-откровено в трагичната национална епопея за сграданията ни, отколкото в етнографските подробности на неговата популярна „Ръченица“, която и до днес виси по стените на всяко селско чигалище.

Изпълнен със слаиянофилски ентусиазъм, Мърквичка рисува с патос своята поредица „Под ярем“, платната „Кърджалийско време“.

Той получава и значителни държавни и църковни поръчки,  най-бележитото изпълнение от които са образите на Кирил и Методий, създадени за новостроящия се храм „Александър Невски“. В тези творби той извисява битовизма, разбиран често като повърхностно отразяване на нрави, обичаи и костюм до високохуманни и демократични обобщения, до прозрения в дълбините на българската национална същност.

Често критиката от онова време изтъква, че Мърквичка е „българин по мисли, стремежи и идеали“. И макар неговите исторически трагедии, създадени по все още пресния спомен за кланета и робски насилия, да са твърде театрални, то те не са мимолетни, не са вглеждане в „мъртвото минало“, а смисъл и памет на идеала за свобода.

Когато през 1921 година Мърквичка напуска окончателно второто си отечество, той е изпратен от академичните среди, от цялото студентство с любов и признателност за своя „40-годишен безукоризнен и примерен труд“. И независимо че неговото изкуство години след това продължава да буди дискусии и критики по отношение на пластическите средства, със своя дълбок демократичен заряд то остава безспорен принос в нашата художествена култура от следосвобожденската епоха.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара