Диана Юсколова казва за себе си, че е обикновен човек, който подрежда думи. Писането на стихове смята за свое естествено състояние, както дишането, мълчанието и сънуването. Родена е през 1972 г. в София, автор е на две стихосбирки и готви трета. Стиховете, които предлагаме, ще бъдат част от нея.

Кратко

От самото начало на времето
късогледите ми очи недовиждат,
и сякаш пропускат най- важното
към което светът се придвижва.
Той върви, а аз кретам след него,
без да питам къде отиваме.
Той мълчи по свои причини,
аз бърборя… После заспиваме.
И сънуваме мъдри птици,
които ремонтират гнездото ни,
учат ни да чуруликаме,
хранят ни… И отлитат.
Тъжно е. Няма никакъв смисъл,
но нужна ли ти е причина?
В самото начало на времето
имаше смисъл. Но си замина.

По средата 

Стъпка първа и стъпка последна.
По средата е лудо въртене,
и потропване с ток, и промъкване,
и напразни опити за летене.

Дума първа и дума последна.
В промеждутъка – безпосочно говорене.
Куп обидни и тежки мълчания,
листопади, луни и спорове…

Нещо първо – и нещо последно.
Между тях като люспи от риба
светят щастия и нещастия.
А в средата за малко съм жива.

Хазартно

На какво се надяваш, лято?
Отдавна са преброени дните ти –
преброиха ги първо чайките,
слънчогледите, после стените…
Оказаха се точно толкова,
колкото да си изплетем щастие –
ако умеехме да заплитаме,
вместо да се делим на части…
Имаме всичката нужна свобода,
за да живеем както не искаме…
На какво се надявах, всъщност?
Толкова слаби карти стискам!…

Колело

Колкото – толкова. По-малко, повече…
В свят на гиганти – едно дребно човече.
Днес или утре. Не забравяйте вчера!
Пак закъсняваш за Тайна вечеря!
Искаш ли да те превърна на тиква,
докато принцът от нищо пониква?
В четата винаги има предател.
Всеки желаещ е втори приятел.
Колкото – толкова. Хляб или сирене.
Зрелищата не срещат разбиране.
Синьото лятно небе е на заем,
само че, ние с тебе не знаем.
Дим по водите и прах по вятъра.
Тъжната роля на клоуна в театъра.
Имам ли време – или нямам желание
да се преструвам до безсъзнание?
Поводи много – а няма причина.
Къде да остана? Защо да замина?
Няма магия, но има измама.
Колкото – толкова. Повече няма.

Тишината

Когато те повика тишината,
а ти не чуваш – може би е есен.
Сърцето ти навярно е препълнено
от птичи крясъци и вълча песен.
Звездите с трясък падат зад прозореца,
който така и няма да отвориш.
Когато те повика тишината,
а ти не чуваш – може би говориш.
Кажи на вятъра, че няма как да счупи
отдавна скършените, сухи клони.
Кажи ми, че греша съвсем човешки,
дори когато грешката ме гони.
Кажи на огъня, че пепелта не топли
и на морето – да не се вълнува.
Кажи на другите, че аз съм само себе си.
Прашинка съм, и много се страхувам.
Аз съм една пропусната минута,
която много иска да те стигне.
Опитвам се да слушам тишината
и чакам щастието да премигне.
От всичката измъчена героика
сърцето ще поиска да се пръсне.
Когато те повика тишината,
а ти не чуваш – може би е късно.

 

Прилично

Острите нокти на греховете ми
се изпотрошиха в шарената ми кожа.
И тази война е загубена,
а дори не се стигна до ножа…

Не ми е нужно да си приличам,
нито да знам коя е причината.
Светът е удавен в последствия –
и само половината са лечими.

А съжалителните ви погледи
няма да издълбаят яма.
Седи момиче на тротоара
и брои греховете си. Причини няма.

Аплодисменти

Керемидите ръкопляскаха.
Скърцаше отегчено прага.
Не ти е нужна душата ми,
но все пак, щом се налага –
вземи, направи покрив
за безпочвените идеи,
за мечтите ти, от дъжда мокри,
и за морала в бордеите,
за безпричинната вяра
в божественото начало,
за неродената ти надежда,
че някъде има бяло…

Керемидите ръкопляскаха.
Отегчен, скърцаше прага.
Съвсем се разпадна душата ми,
но вземи – щом се налага…

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара