Евгения Динева е автор на проза и поезия на български и английски език.
Нейни текстове са публикувани, или предстоят да излязат в Oxford Poetry Library, The Hong Kong Review, „Литературен вестник” и др. Носител е на няколко национални награди за кратък разказ, както и на такива за поезия.
„Животните нямат бащи“ е дебютната й стихосбирка.
“Животните нямат бащи” е книга-синестезия. Докато човек я чете, вкусва стипчивите ѝ цветове, чува пропукването на всеки аромат и вдишва кратката тишина на паузите ѝ. Всеки стих вътре е събитие – с ясна цел и неуловими метафори, които се разпукват в съзнанието дълго след като я затвориш. Търси и дълбае отвъд отговорите, за да стигне до изначалните въпроси и да ни провокира да ги променим.
Данила Райчева
Това, което не знаех
Зъбите ни започват да падат,
когато сме на шест. Тогава
изричаме и най-много лъжи.
Племенникът ми е наследил от мен
не само кривата усмивка,
но и вълнението от измислици.
Започнахме всичко уж на шега.
Първо аз казах, че не знам кой е ударил
Дими.
После той не ме издаде, че го пратих за цигари
сам, в осем вечерта.
Не познавах задоволството,
докато не го видях растящо в очите му
всеки път щом прикриехме нещо.
И докато то не разцъфтя на лицето му,
а майка му свъси вежди и каза:
„Добре, приберете го“
за кучето, което уж сме намерили
изоставено в парка.
Не познавах и колебанието, докато
то не започна да се превръща в притеснение
от лекотата, с която получаваме даром това,
което не сме готови да пазим.
За лъжите няма възраст, макар на шест
децата вече да знаят, че животните дишат.
Че безусловните неща са малко,
а ние сме жестоки именно към тях.
Не познавах страха от това да оставя
Павел да си играе сам на двора,
докато не чух скимтенето,
и не успях да върна времето.
Тогава научих, че пулсът е само
ехо на тъкани и нерви.
А опитът за изкуствено дишане
не стига за цял живот.
Че това да държиш нещо толкова близо до себе си
може да изстиска кислорода от дробовете му.
Ако искаш нещо да принадлежи само на теб,
трябва да го отнемеш от цялото небе.
Таксидермия
Изскубвам макове от корен,
а листенцата им се разпадат
като капки акрил по бяла покривка.
Прибирам стеблото и го суша на слънце,
после го крия между страниците на книга,
където да остарее.
Хващам пеперуда и едното крило се отчупва,
а люспите се размазват по дланта ми.
Ветеринарите съветват да се отреже здравото,
за да пасва на раненото.
Изтръгвам и двете – оставям тялото за птиците.
Хвърлям камък по врабче
и то тупва в тревата
като керемида от покрив.
Отделям меката тъкан от чупливия гръден кош.
Съединявам парчета –
строя скелет, който да вземеш със себе си
и да построиш в дома си.
Не мисли, че събирам смърт –
костите разказват живота.
И само тях имам да ти оставя.
Пастели
Застой в ярко червено
и залез по рамките на прозореца.
Вечерям преди седем
и преглъщам мълчание.
И така вече 40 дни.
Равносметка
Вечеряме с тъгата –
аз забивам вилици в нея,
тя къса парчета от мен
и така
докато не се изядем отвътре.
0 Коментара