„Ще се изплаша, само ако видя,
че вместо в храма, коленича в блатото.“

Познавате Мария Лалева от стиховете й. Тя има две издадени стихосбирки – „Личен архив“ и „Не съм ви ближна“ и многоброен верен фен-клуб, който чака романа й „Живот в скалите“. Засега почитателите попиват откъси от романа, които Мария пуска в страницата си и които неизменно стават популярни като рок-парчета. Мария е сценарист и продуцент на най-новия български филм „Дамасцена“ – мащабна и амбициозна творба за пътя на едно момче от Долината на розите към мечтата му.

Мария, между стиховете и прозата ви се появи един сценарий, този за филма „Дамасцена“. Казвате, че посланието в него е призив за следване на мечтите, напук на устойчивия български скепсис. Вие самата така ли правите? Кои са мечтите ви? На какво се опира надеждата ви?

Изкуството е натоварено с тежката задача да задава въпроси. Поне за мен. Някъде по пътя си авторът е длъжен да преодолее толкова нормалния човешки порив да съди и да призовава. Той трябва да се наслаждава да разказва живота като приказка. Може да е кървава, черна, може да е светло- меланхолично- емоционална, но винаги е приказка. Без значение дали е проза или поезия, филм, новела, картина, статия, есе. Да, точно така правя – вярвам в най-безумните си мечти, вярвам в най-безнадеждните хора наоколо ми, влюбвам се в пороците им, в най-дълбоките им тайни, крещящи зад тези пороци, вярвам, че всеки носи антиотровата на собствените си страхове и на непоисканите и недадените си прошки. Мечтая за зимно море и тишината на честно присъствие.

Смелост да върви след мечтата си има само свободният човек. Ние уж се освободихме от всички режими и зависимости, но свободата още ни горчи. Пък вашият герой е свободен човек в свят на несвобода. Ражда ли се човек свободен, възпитава ли се… Каква е цената на свободата?

Свободата има само стойност. Не се търгува, за да има цена. Колкото си вложил от себе си в нея, толкова е ценна за теб самия. Не е задължително другият да разбира тази стойност, поради това много често не я и оценява. Свободата е белег за съзряване, за цялост, за  деликатност на личността. Свободният човек не може да бъде агресивен, дидактичен и самовлюбен. Свободата е онази тиха ведрост, лишена от шума на его-то, която осъзнато самотуващите хора излъчват. Защото знаят, че е относителна и това я прави толкова ценна.

Прочетох, че зад идеята за филма стои историята на реален човек. Защо успелите със свои сили в България са анонимни? Защо се кланяме на фалшиви герои, вместо на тях?

Анонимността идва с усещането за свързаност със света, с всичко и с всички в него. С трудното познание, че си много малък, за да се изживяваш като Бог, но достатъчно голям, за да го носиш в себе си и да твориш като него. Това е дълъг път навътре. Както е казано във филма „Дамасцена“ – това е крачка, по-дълга от един човешки живот. Важното е да пристъпиш.

Възпитават ни да се кланяме. Възпитават ни в зависимости, в правила за правилно и неправилно, за приемливо и неприемливо. И още по-страшно – убеждават ни да вярваме в тях. И още, още по-страшно – да не можем да живеем без тях. Несвободният човек е перфектният потребител и консуматор. Ще мечтае за къща, брак, деца, кариера, оттук- пералня, печка, автомобил, детска количка, ваканция през август, екскурзии, дрехи, шумен и скъп новогодишен празник, вила… Пазарувай, пазарувай. Дори и в храма – пазарувай!  Свободен си не просто ненужен, ти си опасен за системата, за матрицата.

Все още у нас се смята, че съвременното българско кино не може да стигне качествата на филмите ни отпреди 30-40 години. Чувала съм доста коментари, че новите български филми се движат по една и съща линия: мрачен соц, секс/насилие, тежка съдба, неизбежна драма. Съгласна ли сте? С какво „Дамасцена“ е различен филм? Какъв е пътят на българското кино?

Има кино и киноиндустрия. Киното е авторски акт. Тук говорим за творби. Киноиндустрията е машина за печалби. Тук говорим за продукт. Да, много ни е мрачно киното. Може би си изживява депресията. Или сатурновата дупка преди рождения ден. Нямаме нужда от носталгия по старото българско кино. По-скоро вярвам, че имаме нужда от честността на емоцията, която българските стари филми носят. Изкуството възпитава. Затова отговорността на авторите е огромна. Темите, историите, въпросите. Зрителят е жаден да вярва – в красотата, в нежността, в надеждата. Той най-често идва в киносалона не за да види и чуе отговора, а да чуе правилния въпрос, за да си отговори сам. Това е нашият филм.

Кои филми, режисьори, актьори и сценаристи вдъхновяват работата ви?

Много са. Различни, защото провокират различни изживявания в мен. Имам си любими, разбира се. По-скоро имам любими сцени от хиляди филми. Като пъзел от сцени е любовта ми към киното. И си ги размествам с удоволствие, за да получа нова картина.

Виждам, че публиката е подгрята за романа ви „Живот в скалите“. Излязоха откъси от него и читателите ви ги харесват. Кога планувате да издадете книгата? Какви истории разказва тя?

Надявам се през януари да излезе. Тази книга измъчи и мен, и читателите, които я чакат. Тя се оказа по-инатлива дори и от мен. Но аз не вярвам в случайности. Ако още не е готова, значи аз като автор е нужно нещо да прозра, за да бъде тя истинска. Аз и „Живот в скалите“ танцуваме едно ужасно дълго и красиво танго на морския бряг и някак си сме забравили за времето. Просто този роман много иска да е честен. И ме спира, когато се опитам да го насилвам или да го забързам. Точно като голяма осъзната любов е – удоволствието да се наслаждаваш да даваш и да си търпелив да го направиш по най-добрия начин, който познаваш.

Смятате ли, че поетите и писателите са хора с мисия или това е твърде патетично за вашите разбирания?

Ако приемем мисията като отговорност и смелост – да. Но иначе не вярвам в мисии и пророци, в религии и правила, ограничаващи свободата на човешкото същество. Всеки избор, който правим дори всекидневно и за нещо на пръв поглед малко, е мисия. Мисията да покажем, че осъзнаваме, че имаме свободна воля. Което винаги означава промяна. Ние – човеците, най-много се страхуваме от нея.

Убива ли любовта таланта или го шлайфа?

Любовта е талант. Или талантът – любов. Все едно и също е. И любовта, и талантът са по–големи от един човешки живот.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара