Добромир Банев е роден през 1969 г. в Ловеч. Завършил е право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. „Всички дни ще се казват неделя“ (издание на „Персей“) е новата му поетична книга. Неделята е време, което отделяме за човека до себе си или за любимите си занимания. Ден на щастието, защото можем истински се наслаждаваме на свободата да бъдем онези, които сме всъщност – без маска и без грим, без необходимостта да правим компромиси с начина, по който виждаме света. „Всички дни ще се казват неделя“ е книга, която се чете на един дъх.
Снимка: Ивелина Чолакова
Авторът умело съчетава силата на ритмичното слово с похватите на драматургията, за да остави сюжетната линия интригуваща до самия край. Любовта може и да е странен случай, но сме благодарни за всяка споделена секунда. Каквато и любов да сме преживели, обричаме я на незабрава – като детство, което също никога няма да си отиде. Това е малка част от посланията на книгата, стихотворенията от която със сигурност ще се превърнат в хитове, подобно на предишните – от книгите „Любов до синьо“, „Обичай ме бавно“ и „Абсурдни времена“ (съвместно с Маргарита Петкова), които дълго време бяха в класациите за най-продавани книги в страната.
„Сега“ е най-възторженият миг!
Умираме по малко с всеки залез.
Животът е един магичен трик,
неподлежащ на никакъв анализ.
„Обичам те“ е простичък глагол
в сегашно време. Друго нищо няма.
Една секунда нежност. И легло –
наивно обещание за двама.
„Сега“. Един спектакъл без финал.
Пресечна точка с минало далечно…
Каквото имах, вече съм ти дал.
След „утре“ обещавам просто
вечност!
***
Тя сяда на леглото. В самота,
каквато само влюбените знаят.
Убийствено протяжна е нощта.
Приключи – казва си –
това е краят.
Мълчи като икона в тих олтар.
Душата ѝ крещи като след нежност.
Опитала най-сладкия нектар,
в горчиво вино
търси днес надежда.
Финалът е отворен. Може би
при нея някой ден ще се завърне –
той, нейният единствен и любим –
тъй, сякаш никога
не си е тръгвал.
***
Обичам, както никога преди.
Как бързо остаряхме, сам не зная…
Животът е така непредвидим –
възторжен миг в сърцето на безкрая.
Дочувам думи, казани след мен.
Празнувам детството, сънувам радост.
За всеки има път определен.
Какво не бих сменил за още младост!
Не се приема кротко старостта.
Обичаме, разлюбваме, копнеем…
Аз още съм дете на любовта –
живея и умирам бавно.
С нея.
***
В кокетен антикварен магазин
една жена разглежда синя ваза.
И шалът като вазата е син.
„Ще мога ли да видя и онази?“.
Говори със изискан маниер.
Подбира точно всяка своя дума.
Поглежда го – изискан кавалер,
копнеещ в този миг да я целуне.
„Довиждане!“.
Тя тръгва през града.
Все още сякаш стъпките ѝ чува…
„Избрахте ли си нещо?“.
„Всъщност, да“.
Усмихвайки се, вазата купувам.
***
Макар да съм във другото такси,
животът не започва отначало…
(Щастлив ли си сега или не си,
е все едно за всяко огледало.)
Не се обръщам вече с гняв назад.
„Напред“ е друга дума за надежда,
че този диспансер, наречен свят,
ще бъде ваксиниран с доза нежност.
Не ни достига капка доброта,
една последна ласка ни се губи…
Не мога ли да върна любовта,
достатъчно е
да остана влюбен.
***
Те са влюбени, още зелени,
не познават уюта отсреща.
Нямат точна представа за време
и вечерят щастливо на свещи.
В тази своя младежка невинност
съществуват спокойно и леко.
Любовта им е важна причина
занапред да си бъдем утеха.
Невъзможното не съществува.
Споделеното е сладко нещо –
аз пред целия свят те целувам.
Младостта
ръкопляска отсреща.
***
На онзи плаж е изгревът червен,
и първата целувка там е още…
Ах, любовта е дълга като ден,
а младостта ни кратка като нощ е!
На онзи плаж са нашите лета,
копнежите, надеждите, мечтите…
Най-хубави са простите неща!
За лошите, изобщо, кой ни пита?!
Каквото е било, остава в нас.
(Къде са тези дилъри на време?!)
На онзи плаж сме още ти и аз
с море,
дълбоко точно до колене.
***
Най-трудният момент за „лека нощ“.
Денят е прецъфтял. Нощта нахлува,
разхвърляла звездите за разкош…
Като на първа среща те целувам.
Светът притихва между мен и теб
в прегръдка, непонятна за безкрая.
Две щедри чаши водка с много лед,
насред разхвърляната малка стая.
Най-важният момент за любовта,
която всеки кадър режисира…
„За лека нощ е рано“, казва тя.
И от любов
за стотен път умирам.
***
Да можеш себе си да извиниш,
когато знаеш, че си имал право,
е повод всяка глупост да простиш
и след „наздраве“
да извикаш „браво“.
Простилият обича. Знае как.
А другият възторга припознава.
Житейски опит. Всеизвестен факт –
в доброто любовта
се припознава.
***
Обичаш Моцарт. Климт ми е любим.
Виена обожаваме поравно.
Тук никога не можем да заспим.
Защо – не знам.
Но е така отдавна.
Обичам теб. А ти обичаш мен.
И колко още имам да напиша!
Прегръщам те така, че,
изумен,
рисува Климт целувка.
И въздиша!
***
Не повярвахме в никаква тайна.
Осъзнахме отдавна, че с дните
на света няма нищо случайно
и че всичко е вече открито.
Няма нужда от хиляди думи
за любови и дълги раздели…
Ако още веднъж се целунем,
всички дни ще се казват
неделя.
0 Коментара