Маргарита Петкова пише за любовта както никой друг, а в стиховете й хиляди българи припознават собствените си чувства. Най-пресният пример са „Белите ми нощи“ ( издание на „Персей“ ) – новата книга на Маргарита Петкова. Тя отново пише за любов. Тя отново е предизвикателна.
Стихотворенията й те завихрят и издигат, политаш с тях, с цялата свобода на любовта като чувство, а не просто като мачкане на чаршафи. Влизаш и в един лабиринт, събрал цялата култура и познание на човечеството. Интелигентният читател ще се превърне в съавтор, ще разчита с възхита и удоволствие знаци, които ще го препратят към червения карамфил за Шибил или към Дебеляновата любима, към Рембранд със Саския на коленете или Пармския манастир с Жерар Филип. Ще бъде един от народа на Вазов или ще плува в еротиката на „Пеперудите са свободни“. И накрая – без да е силен по математика, химия или нови технологии, ще говори за любов с понятия от тези науки. Защото за любовта няма граници – и за чувството, и за думите, с които може да бъде описано.
„Белите ми нощи“ е изцяло в свободен стих – любовни верлибри, които са като вени, в които тече кръвта на съвремието. Това е качествено нова книга не само за поет като Маргарита Петкова, но и за българската поезия. Вижте малка част от нея.
НОЩИТЕ (НИ)
чисто бели са и дъхтят на сено и мляко.
шушнат като страниците на книга,
препрочитана непрекъснато.
ласкави са като първата пелена на новородено.
искрящи са като лятно небе,
пълно с щурци и светулки.
потни са като огледалото в банята.
замъглени са като очите ми зад ресниците.
тътнат като ударите на сърцето ти над моето.
смъртоносни са като лавина,
срутваща се върху крещящата самота
в чуждите спални,
където не спят, а се ровят трескаво
между чаршафите ни.
ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ
обичам те, вика така, че дори и съседите чуват,
обичам те, не разбра ли, как да ти го обясня нагледно,
че от тази любов ми става и лошо, и светло,
пълно и празно едновременно, полудявам, политам,
сривам се, сливам се с тебе,
караш ме да крещя и да шепна,
да се смея и да плача на глас и със сълзи,
погледни ме на какво приличам,
виж се на какво си заприличала,
това не е нормално, не е допустимо, отвъд реалното е,
цялата те обичам, кога ще го проумееш,
на половини, на четвъртини, на сантиметри,
на клетчици,
тук и тук, и точно тук, а тук още повече,
а пък тук и така е просто непоносимо
и гласът ми се губи, и аз се изгубвам, загубен съм,
и завинаги съм намерен ето в тази линия на ръката ти,
под миглата, паднала върху бузата ти, в гънката
на усмивката ти, в ямката зад коляното ти,
тук и тук, и тук също,
и по-нагоре, и по-надолу,
навсякъде,
не разбра ли?
а аз не разбирам защо така го обичам, че се смея и плача,
там и там го обичам,
и там още повече,
а пък там е убийствено…
и умирам от тази любов, от която живея.
ПРАВО В СЪРЦЕТО
той не влезе със взлом във сърцето ми
седна пред прага му
и каза ще чакам докато ми отвориш
аз му казах изхвърлих ключа през прозореца
той отвърна ще сляза да го потърся
беше много отдавна прошепнах
сигурно е потънал вдън земя безвъзвратно
той ми каза не вярвам във безвъзвратности
ще копая ако трябва до нова зеландия
и ще го намеря ти само ме чакай
ще се върна ти само ме чакай разбра ли
а сърцето ми блъсна решетката на ребрата
и самÒ падна в неговото – отворено само за мене
HAUTE COUTURE
съблича ме бавно:
първо дъждобрана на деня без него
след това дългия шал на очакването да дойде
разкопчава едно по едно копчетата на мислите
безсмислените разговори по телефона
вайбъра и имейлите
смъква подозренията нервите и рутината
къса със зъби презрамките на задълженията
освобождава ме от железния колан на забраните
светът се свлича под пръстите му в краката ми –
прескачам го
гола и своя
и само негова
после най-после ме загръща със себе си
и съм пиронът на най-висшата мода
по котешката пътечка на млечния път
0 Коментара